— А коя е младата личност? — попита най-сетне маркизът и ме посочи с пръст. Мистър Пътнъм се обърка още повече.
— Тази дама е мис Фицджералд, милорд — отговори с леко натъртване той. — Племенницата на лорд Шарлууд.
Стейд се направи на учуден.
— Значи вие сте момичето на Даниел Фицджералд?
— Да, аз съм — отговорих съвсем спокойно, без да отмествам поглед.
— Вярно, като ви гледам, откривам приликата. — През последните пет минути той беше имал възможност да ме огледа от глава до пети. Стейд се обърна отново към придружителя ми и обясни пренебрежително: — Бащата на тази млада госпожица, Пътнъм, не беше нищо повече от ирландски търговец на коне. Не се изкушавайте да мислите, че тя би имала и най-малък шанс на пазара за женитби.
Мистър Пътнъм, който не знаеше къде да се дене от смущение, само примигваше като сплашено зайче. Когато отново усетих погледа на Стейд върху себе си, се обърнах спокойно към объркания си придружител:
— Що се отнася до мен, мистър Пътнъм, можем да продължим пътя си.
Младият мъж стегна юздите и сивите коне потеглиха рязко. Стейд ни изпрати с корав неприятен смях и аз стиснах ръце в юмруци.
— Толкова съжалявам, мис Фицджералд — прошепна задавено мистър Пътнъм. — Не мислех, че Стейд знае името ми…
Интересно разкритие. Значи маркизът беше спрял заради мен.
— От известно време насам конюшнята му се развива много добре — заговори след известно време мистър Пътнъм, опитвайки се да се успокои. — Преди две години спечели Гвинеите, а тригодишният жребец, който е пуснал през този сезон, изглежда сигурен победител. Жребецът му за разплод се оказа учудващ успех.
— Говорите за Алказар? — попитах любопитно.
— Да, за него. — Слънцето позлати месинговите копчета на жакета му и блясъкът им ме заслепи. След като примигнах няколко пъти, чух отново гласа на мистър Пътнъм: — Докато се състезаваше, този кон беше на средно равнище, но се оказа скъпоценна находка като жребец за разплод.
— Доста необикновено, не мислите ли? Много добре си спомням колко се изненада татко, когато узна, че именно Алказар е баща на коня, с който Стейд спечели Гвинеите.
— Всички се изненадаха — потвърди мистър Пътнъм. — Но Алказар не е чудо за един ден. Конете, които Стейд изпрати миналата година на надбягванията, бяха много добри, а и тази година, изглежда, ще бъде същото.
— И вие ли изпращате коне на надбягванията, мистър Пътнъм? — осведомих се аз и до края на разходката ни трябваше да слушам подробно описание на плановете му да построи собствена конюшня.
На следващия ден вуйчо ми съобщи, че се е уговорил с Грейстоун да разгледат меча от оръжейната на крал Алфред, който се намирал в едно селце край Уинчестър. Приех обяснението му, без да се замислям, до момента, в който вуйчо ми заяви, че имало и друг човек, който се интересувал от скъпоценния меч, затова той трябвало да замине по-рано и да попречи на притежателя да го продаде, преди да е изслушал предложението на лорд Грейстоун.
— Кейт, ти трябва да придружиш Грейстоун — заключи той. — Ще ти оставя подробно описание на пътя. Ще се срещнем при ескуайър Рестън. Ако чакам до утре сутринта, мечът със сигурност ще бъде продаден.
Тъй като не ми беше ясно защо вуйчо е толкова настойчив, се възпротивих.
— Няколко часа закъснение не са фатални, вуйчо Мартин.
— Кейт, току-що ти обясних, че наистина могат да бъдат фатални. Ескуайърът прояви почтеност, като ми изпрати вест, че има и втори купувач. — Погледът, с който ме удостои, беше обезоръжаващо искрен. — Имам специална причина да посреднича при тази покупка. Искам Грейстоун да ми бъде задължен. Искам той непременно да купи този меч.
Хранех дълбоко недоверие към този поглед.
— Защо просто не му дадеш описанието на пътя и не го оставиш да замине сам? — попитах сърдито.
— Защото желая и ти да дойдеш. — Мекият му глас изведнъж зазвуча заплашително. — Един добър приятел притежава имение край Уинчестър. Искам да се запознаеш със сина му. Вземи си достатъчно дрехи, тъй като възнамерявам да останем там няколко дни, след като приключим сделката с меча.
Планът му не ми хареса, но нямах намерение да се карам. Не одобрявах нерешителността си, но не можех да променя поведението си. У този човек имаше нещо, което ме правеше нервна.
Граф Грейстоун пристигна точно в единадесет на следващата сутрин, за да вземе вуйчо ми от къщи. Носеше богато надиплена пътна пелерина, която го правеше огромен, и не беше особено зарадван, като чу за промяната в плана.
— Аз съм с файтона си — обясни сухо той. — В него има място само за две лица. Мис Кранбърн не може да ви придружи.