— Вуйчо Мартин ме очаква при ескуайър Рестън — опитах се да го успокоя аз. Погледът, който се плъзгаше по лицето ми, издаваше скептичност. — И аз намерих, че планът е прибързан, милорд — признах аз, — но вуйчо беше много загрижен, че другият заинтересован ще ви изпревари.
Мълчание.
— Обещавам, че няма да ви бъда в тежест — изтърсих аз и веднага прехапах устни. Думите ми бяха прозвучали умолително и жалко.
Мъжът ме погледна с корави сиви очи, после вдигна рамене, за да изрази съгласие.
— Е, добре — промърмори той. Пауза. — А ясно ли ви е, че ни предстои петчасово пътуване, мис Фицджералд?
— Милорд, аз не съм крехко оранжерийно растенийце — отговорих с достойнство. — Уверена съм, че съм напълно в състояние да преживея петчасово пътуване при хубаво време.
За първи път на лицето му се появи нещо като усмивка.
— Много добре. — Той хвърли многозначителен поглед към улицата. — Бих желал да не карам конете си да чакат.
— Само за момент, отивам да си взема палтото и шапката — обещах аз и се втурнах към стаята си.
Макар че не бях особено плаха в обществото, в присъствието на Грейстоун изпитвах необяснимо смущение и докато напускахме Лондон в западна посока, не казах нито дума. Бях впечатлена не толкова от външността му — все пак татко беше изключително красив мъж, — а от славата му на герой при Ватерлоо. По време на битката загубил три коня, а накрая, макар и ранен, ръководил победоносна кавалерийска атака, която месеци наред беше в устата на всички с безумната му смелост.
Ала в това прекрасно майско утро ми беше много трудно да мисля за войната и когато излязохме от тесните и препълнени с коли градски улици, необичайният пристъп на мълчание отмина. Отдавна съм установила, че е най-лесно да влезеш в разговор с непознати, като ги разпиташ за склонностите и предпочитанията им, затова попитах лорд Грейстоун откога датира интересът му към крал Алфред.
Отговорът му дойде с готовност.
— Най-голямото ми провинциално имение се намира в близост до низината Беркшайър, изконната земя на Алфред. Заинтересувах се от него още като момче. Мама събуди в мен колекционерската страст. Тя беше влюбена в саксонското ни наследство.
Самата аз знаех твърде малко за крал Алфред, затова му зададох безброй въпроси, на които той отговори с удоволствие. Беше просто великолепно да се носим по равния път под утринното слънце и аз пренебрегнах правилата на приличието, като свалих шапката си, за да изложа лицето си на галещите слънчеви лъчи. Пътят към Уинчестър беше заобиколен от просторни житни поля и аз веднага забелязах зелените класове, които се полюляваха от лекия бриз. Тревните площи покрай пътя бяха осеяни с дядов зъб, великденче и иглика. Бях много щастлива, че Грейстоун се беше съгласил да ме вземе със себе си.
След като приключихме с темата за крал Алфред, започнах да го разпитвам как Франция се възстановява след опустошенията на войната.
Докато той говореше, аз вдишвах дълбоко свежия пролетен въздух и наблюдавах как слънцето падаше върху косата му. Напълно бях забравила за вуйчо си.
— Сега е ваш ред, мис Фицджералд — каза по едно време той. — Искам да ми разкажете всичко за себе си. От различни страни чух, че баща ви нямал равен на себе си като познавач на конете. Вярно ли е това?
Бях въодушевена от възможността да поговоря за баща си. Грейстоун беше толкова внимателен слушател, че не спрях да говоря дори когато спряхме в пощенската станция, за да дадем почивка на конете. Продължих да говоря и когато той нае отделно помещение за двама ни, където да се нахраним. Докато си хапвах студено месо и сирене, се улових, че му описвам обстоятелствата около смъртта на татко.
— Твърде странни са думите му „не помислих, че той ще заподозре какво знам“. Не намирате ли и вие, милорд? Често мисля за това, но не мога да разбера какво се е опитвал да ми каже. Кого ли е имал предвид?
— Може би това са били последните несвързани приказки на един умиращ — обясни с изненадващо тих глас той. — Често съм наблюдавал това при умиращите войници, мис Фицджералд.
Според мен истината беше друга, но предпочетох да не дискутирам този въпрос. И без това не знаех как се беше стигнало дотам, че разговарях с един напълно непознат мъж за последните мигове на баща си. Никога преди това не ги бях споменавала.
След като се нахранихме, продължихме пътя си на юг в посока Хемпшир. Около час, преди да стигнем до целта, докато се носехме с умерена скорост по пустия междуселски път, файтонът изведнъж се разлюля застрашително и се преобърна. Обърна се точно на моята страна, но за щастие аз бях изхвърлена навън.