Чух учуденото изохкване на Хари, но не вдигнах поглед от вестника. Пламенно се надявах, че не съм злоупотребила с доверието на Ейдриън, като предадох думите му на Хари, но бях уверена, че това е особено важно и ще му помогне да разбере по-добре брат си.
— Хората му се възхищават, но те виждат само външността, смелостта, почтеността. — Най-сетне вдигнах глава. — Но той носи в сърцето си много тъга, Хари. — Стиснах до болка ръце. — Радвай се, че войната ти беше спестена — заключих твърдо. — Почти съм сигурна, че Ейдриън никога няма да преодолее болката и ужаса на войната.
След дълго мълчание Хари проговори замислено:
— Никога не съм го виждал такъв.
— Той е от хората, които пазят грижите за себе си. Казах ти всичко това само защото исках да го разбереш по-добре.
— Абсолютно си права — отговори с усмивка Хари. — Ейдриън наистина пази грижите за себе си, Кейт. Но на теб се е доверил. Още ли не вярваш, че те обича?
28
Исках веднага да говоря с Ейдриън, но управителят, мистър Крауфорд, беше пристигнал предишната вечер и двамата се бяха заключили в кабинета, за да прегледат сметките. Затова реших все пак да отида в Нюбъри. Тъй като Луиза и Пади бяха отишли в Ламбърн, помолих един от конярите да ме придружи. Така изискваше приличието. Свърших си работата много бързо, така че след по-малко от час отново седях във файтона и с нетърпение очаквах да се прибера вкъщи.
На две мили извън града видяхме лек файтон, преобърнат в канавката.
Веднага спрях. Във файтона явно беше пътувал само един човек, кочияшът, който все още освобождаваше коня си от изпокъсаните юзди.
— Наред ли е всичко? — извиках. — Имате ли нужда от помощ?
Той се обърна към мен и хвана юздата съвсем близо до муцуната на коня. Нисък, набит, на средна възраст, с тъмни, събрани очи на силното ъгловато лице, който с простото си провинциално облекло можеше да бъде един от арендаторите на Ейдриън. Той направи крачка към файтона ми, но веднага спря. Лицето му се разкриви и от гърлото му се изтръгна болезнен стон.
— Ранен ли сте? — попитах загрижено.
— Да. Левият ми глезен — отвърна той. — Нещо не е наред.
Хвърлих бърз поглед към файтона, който лежеше на една страна. Конярят, който ме придружаваше, не беше в състояние да го вдигне сам, а състоянието на кочияша беше толкова лошо, че не можехме да разчитаме на неговата помощ.
— Къде живеете? — попитах ранения. — Можете ли да изпратите няколко души да вземат колата и коня, ако сега ви откарам в дома ви?
— Разбира се, че мога. — Мъжът ме погледна с благодарност. — Фермата ми е край Течъм. Ценя високо помощта ви, мадам.
— Човече, говорите с графиня Грейстоун — извика сърдито моят коняр. Поведението му издаваше пренебрежение. — Не забравяйте добрите маниери и я наричайте милейди.
— Сега не е време да обсъждаме етикецията, Чарли — засмях се аз. — Слезте, моля, и помогнете на ранения да заеме мястото ви. Ще останете при коня и колата, докато дойде помощ.
Чарли ме погледна със съмнение.
— Не е ли по-добре да се върнем двамата в Нюбъри и оттам да му изпратим помощ, милейди? — попита той. — Не мога да позволя да пътувате с непознат.
— О, Чарли, не бъдете толкова ограничен — отговорих нетърпеливо. — Човекът е ранен.
Чарли ме погледна мрачно, но не повдигна повече възражения.
— Трябва да проявяваме човечност — настоях аз и го погледнах умолително. В крайна сметка Чарли изпрати примирен поглед към небето, въздъхна тежко, слезе от файтона и пое юздата от ръцете на ранения.
— Трябва да ви помоля за помощ, иначе няма да стигна до файтона — проговори с известна неловкост мъжът.
Макар и неохотно, Чарли му подаде ръка. Като куцаше тежко и се опираше на Чарли, фермерът стигна до файтона ми. Направи няколко опита и в крайна сметка успя да се настани на седалката. Едва седнал до мен, той сведе глава, сякаш се боеше да не загуби съзнание.
Почаках малко и попитах:
— Ще издържите ли до дома си?
Той кимна и аз потеглих. Стисках здраво юздите на конете, за да не ускорят ход, защото се боях, че спътникът ми ще се почувства по-зле.
Пътувахме половин миля в северна посока, после, вместо да продължа направо към Грейстоун, завих на изток и поех по пътя към селцето Течъм. Не срещнахме никого.
— Преди или след селото е фермата ви? — попитах.
— Преди — отговори рязко мъжът. — Ей сега ще стигнем.
Отляво на пътя пасеше голямо стадо овце. Агънцата подскачаха весело под яркото следобедно слънце. От дясната страна на пътя се простираха безкрайни нивя с пшеница, които се вълнуваха под лекия бриз. Минахме завоя и видях пред нас старомодна карета с двойка коне, спряла в самия край на пътя. Намръщих се, защото ми се стори странно да срещна в един ден две негодни за път превозни средства. Отново трябваше да спра.