Изведнъж раненият фермер грабна юздите от ръцете ми и спря конете. Обърнах се стреснато.
— Какво правите, за бога? — попитах и посегнах да си ги взема обратно.
Той ме блъсна настрана. Блъсна ме толкова силно, че трябваше да се хвана за седалката, за да не загубя равновесие. В същия момент чух друг глас, който нареди:
— Слез, Кейт. Ще дойдеш с мен.
Обърнах се към пътя, към мъжа, който беше излязъл иззад каретата и вървеше към файтона ми. Сърцето ми заби като безумно. Трябваше веднага да си върна юздите. Ако ги отнемех от ръцете на фермера, щях да препусна и никой нямаше да ме настигне.
Мъжът, който се представяше за фермер, вдигна ръка и ме удари по китката с такава сила, че изохках.
— Слез, Кейт — повтори вуйчо ми.
Чух собственото си ускорено дишане.
— Какво искаш? — попитах.
— Искам да слезеш — отговори Шарлууд. — И ако не се подчиниш веднага, Карутърс ще ти причини болка.
Погледнах в мрачното лице на мъжа до себе си. Разтърках бавно китката си и се приготвих да сляза.
— Правилно — похвали ме вуйчо. — Слез от файтона и се качи в каретата.
Чарли имаше право. Защо не го послушах?
— Не искам да се кача в каретата ти — отговорих упорито. Тогава братът на мама пристъпи към мен, сграбчи ме за рамото, а с другата ръка нанесе силен удар отстрани на главата ми. Зави ми се свят и пред очите ми причерня.
Когато дойдох на себе си, бях в каретата. Главата ме болеше адски, ушите ми бучаха. Усетих силна болка в китката, но когато вдигнах другата си ръка, за да я разтрия, не можах. Трябваха ми няколко секунди, докато разбера, че ръцете ми бяха вързани.
Облегнах глава на седалката и се опитах да си спомня какво се беше случило. Накрая си спомних, но това не ме зарадва. Единственото окуражаващо в ситуацията ми беше, че не бях сама в каретата.
Един поглед през прозореца ми показа, че пътувахме между висок жив плет по черен път с много завои. Това можеше да бъде всеки от междуселските пътища някъде в Беркшайър, но със сигурност не беше пътят за Шарлууд, както установих с нарастващ страх. Ейдриън непременно щеше да ме потърси в Шарлууд, но не и в това усамотено място.
След няколко минути каретата мина през рушаща се порта и продължи по камениста входна алея. Спряхме пред покрита със слама и очевидно полузападнала къща с кошара, в която вече нямаше свине, и с отдавна изоставена зеленчукова градина. Почувствах се още по-зле. Тук бяхме много далече от основните пътища на областта.
Ейдриън никога нямаше да ме намери.
Някой отвори вратичката и видях лицето на мъж. Но не вуйчо, а мнимият фермер, който се беше представил като Карутърс.
— Слизай — заповяда той. Дори акцентът му се бе променил. Тъмните събрани очи примигваха напрегнато под ярката слънчева светлина.
Притиснах гръб към седалката и отговорих смело:
— Няма да сляза.
— Ако трябва отново да ви ударя, ще го направя без колебание — изтърси заплашително той.
Представата, че този негодник ще ме просне в безсъзнание на земята и ще прави с мен, каквото си иска, беше ужасяваща. Пропълзях към края на седалката и се измъкнах през вратичката. Карутърс ме свали на земята и докосването на ръцете му до талията ми ме потърси от отвращение.
— Ако ме пуснете да си отида, ще ви дам двойно повече от онова, което ви дава Шарлууд — обещах с треперещ глас.
Без да отговори, мъжът ме стисна за рамото с болезнена хватка, която несъмнено щеше да ми остави синини, и ме повлече към къщата. Непрекъснато се спъвах и докато ме теглеше да се изправя, пръстите му се впиваха безмилостно в плътта ми.
Щом стигнахме до входната врата, Карутърс отвори и ме блъсна в сумрачното антре. Загубих равновесие, спънах се в края на роклята си и паднах на колене. Не можех да намеря опора с вързаните си ръце. Застанал на прага, похитителят ми изчака безмълвно, докато се изправя. После отвори вратата към помещение, което някога беше служило за дневна, и ми даде знак с глава да вляза.
Озовах се в малко помещение с нисък таван. На отсрещната стена имаше два прозореца, насред стаята върху износен сив килим беше поставен тежък стол. Поех дълбоко въздух и отново се обърнах към мъчителя си:
— Говоря сериозно, Карутърс. Ще удвоя парите, които ви дава Шарлууд.
Нещо като усмивка пробяга по лицето му, но веднага изчезна.
— Ако почна да мамя клиентите си, никой няма да ме наема — обясни мрачно той.
— Мъжът ми ще ви даде толкова много пари, че няма да имате нужда от повече клиенти.
— Много се съмнявам, милейди — отговори равнодушно той. — А сега седнете на този стол, за да мога да ви вържа.