При внезапното си падане в канавката подплаших една лисица, която се беше свила на кълбо и мирно дремеше под слънцето. Лисицата скочи и побягна, а аз лежах почти минута напълно неподвижна, преди да мога да си поема дъх. После бавно се изправих. Тъй като многобройните ми падания от гърба на коня ме бяха научили как да се приземявам безболезнено, бях здрава и читава, само с няколко леки натъртвания. Докато изтърсвах прахта от новото си палто, чух Грейстоун да вика името ми.
— Нищо ми няма! — извиках в отговор. Захвърлих по-далече безнадеждно смачканата сламена шапка, вдигнах полите си и се изкатерих по стръмния склон към пътя. Когато бях на половината път догоре, Грейстоун се появи над мен и се наведе да ми помогне. Протегнах ръка и той ме изтегли без усилия на пътя.
— Сигурна ли сте, че не ви се е случило нищо лошо, мис Фицджералд? — попита възбудено той, докато оглеждаше замърсените ми и съдрани на няколко места дрехи.
— Нищо ми няма — повторих спокойно и пригладих назад къдриците, които се бяха отделили от прическата ми. — Какво се случи?
— Колелото се е разхлабило — обясни сърдито той. — Ако наистина сте добре, ще се опитам да оправя впряга. Конете толкова се стреснаха, че всичко е в пълна бъркотия.
Той бе успял да спаси червено-кафявите си коне от падане, но благородните животни бяха много уплашени, пръхтяха и тропаха с копита. Помогнах му да ги успокои. Сложихме им кожените юзди, които той носеше със себе си, и аз предложих да ги държа, докато той се опитва да поправи колелото.
Грейстоун ме погледна загрижено.
— Можете ли да се справите с два силни коня?
— Разбира се. — Без повече коментари поведох конете към ивицата трева в края на пътя. Едва забелязали свежите стръкчета, те наведоха глави и започнаха да пасат.
От лявата страна на пътя се простираше поле с пшеница, отдясно се виждаше безкрайно пасище, в далечината дремеше стадо говеда. В тревата хвърчаха пеперуди, в детелината бръмчаха пчели. Никъде жива душа.
След десетина минути зад мен изникна Грейстоун с помрачняло лице. Беше свалил жакета си, ръкавите му бяха навити до лактите. На дясната му ръка се виждаше белег. Раменете му бяха невероятно широки. Челото му беше покрито с капчици пот, очите гледаха мрачно.
— Оста е счупена.
— Велики боже! — Огледах мирната селска сцена, която ни заобикаляше. В близкия храст се стрелна бяла заешка опашчица и изчезна. Пътят беше абсолютно пуст. — Не можете ли да отстраните повредата?
— Изключено. Трябва ни нова ос.
Лицето му ставаше все по-мрачно.
— Е — проговорих колкото се може по-безгрижно, — тогава ще отидем в най-близкото село и ще доведем ковача да смени оста.
— Според моята карта следващото село е на осем мили по пътя.
Погледнах конете, които пасяха с такова усърдие, сякаш не ги бяха хранили поне една седмица. Прогоних пчелата, която бръмчеше край ухото ми.
— Не бихме ли могли да възседнем конете и да яздим до съседното село, милорд?
— Доколкото знам, никога не са били яздени. А и като се има предвид фактът, че нямаме нито сбруя, нито седла, намирам, че подобен опит не би бил особено уместен.
Прехапах долната си устна.
— Имате право.
Той обходи с поглед живописната местност.
— Не мога да ви оставя сама тук, мис Фицджералд.
— Краката ми са напълно в ред, милорд — отговорих с известна острота. Мрачното му изражение започваше да ме изнервя. — Всеки от нас ще води по един кон.
Той приглади с пръсти разбърканата си коса и хвърли комичен поглед към небето. Подадох му безмълвно едното въже, той го улови и се запъти в мълчание към пътя.
Минаха почти два часа, преди да видим първите признаци на наближаващо село. Отдясно се появи схлупена църква без кула, срещу нея беше малкото гробище с висока ограда. В непосредствена близост до църквата, зад овощна градина и гъсталак от разноцветни храсти, към небето се издигаха два комина.
— Църква и свещенически дом — промърмори Грейстоун. — Селото ей сега ще се покаже.
Надявах се да е прав. Обувките ми, ушити по най-новата мода и несъобразени с изискванията за удобство, ми убиваха мъчително и ако можех, веднага щях да ги захвърля. Само като си помислех, че бях изминала с тях осем мили, ме хващаше яд.
След няколко минути се появи селцето Лъстър. Скоро узнахме, че има една-единствена гостилница, „Лъстър Армс“, която се състои от кръчма и една спалня за гости на втория етаж. Когато пристигнахме, куцукайки, съдържателката стоеше пред къщата, потънала в съзерцание на единствения си розов храст. Тя повика набързо мъжа си, който ни обясни, че единственият ковач в селото не е на разположение, тъй като подковава конете на селянина Блекуел, който живее на няколко мили по-надолу.