Шарлууд ме улови за брадичката и вдигна лицето ми към своето.
— Все още си красива, Кейт, макар и малко подута. — Показалецът му се плъзна по устните ми. — Каква чувствена уста. Сигурно Грейстоун много обича да я целува. — Не смеех да се помръдна. Вече не бях способна да мисля. — Много късно разбрах, че като го принудих да се ожени за теб, му тикнах в ръцете вкусно парченце. Ти отвори краката си за него и той имаше възможност да ти се наслаждава, когато си поиска. Жалко, много жалко, че не стана така, както възнамерявах.
— Не можеш да унищожиш Ейдриън чрез мен — отговорих с треперещ глас. — Той няма да го допусне.
— Напротив, миличка. Смятам да се позабавлявам с теб и съм уверен, че това никак няма да се хареса на гордия Грейстоун.
Устата ми пресъхна.
— Ако ме изнасилиш, Ейдриън ще те убие — прошепнах задавено.
Вуйчо се усмихна самоуверено. В морскозелените му очи пламтеше желание, примесено с омраза, и аз се разтреперих.
— Да те изнасиля? — попита подигравателно той. — За това и дума не може да става, Кейт. Сигурен съм, че ще изпиташ удоволствие с мен. Ти обичаш мъжете да вдигат полите ти.
— Ти си брат на майка ми! — извиках ужасено. — Как смееш да се държиш така с мен?
Лицето му беше безмилостно студено.
— Знам, че си дъщеря на Лизи, миличка, но това няма да ти помогне.
Сърцето ми биеше като безумно. Страхът ме заливаше на вълни. Този човек беше луд. Не можех да намеря друго обяснение за поведението му. Каквото и да кажех, той нямаше да ме послуша.
Без да бърза, Шарлууд посегна към яката на палтото ми и я разкъса. Копчетата се разхвърчаха на всички страни.
Кръвта пулсираше болезнено в главата ми. В тези фини мъжки ръце се криеше толкова сила…
— Ейдриън ще те…
Вуйчо се изсмя злобно и аз онемях.
— Ейдриън, Ейдриън, Ейдриън — наподоби тона ми той. — Ейдриън няма да стори нищо срещу мен, Кейт, защото на всяка цена трябва да избегне скандала.
— Лъжете се — проговори студен глас зад гърба му. — Аз съм твърдо решен да ви убия, Шарлууд.
Ейдриън! Мъжът ми беше дошъл точно навреме.
Шарлууд се обърна като ужилен и зяпна смаяно едрата фигура, изпълнила рамката на вратата.
— Грейстоун! — произнесе дрезгаво той.
Не можех да повярвам. Отчаяно се бях молила Ейдриън да дойде и да ме спаси, но дълбоко в сърцето си не вярвах, че ще ме намери.
— Добре ли си, Кейт? — попита беззвучно Ейдриън, без да изпуска противника си от очи.
— Да — отговорих с пресекващ глас.
Не виждах ясно лицето на мъжа си, но бях твърдо уверена, че никога не го бях чувала да говори с такъв тон. По гърба ми полазиха студени тръпки.
Ейдриън продължи с леден глас:
— Шарлууд, преди десет години започнахме нещо, което трябва да довършим днес. — Той влезе в стаята и най-после видях, че носеше две шпаги.
Кръвта замръзна във вените ми. Устните ми се помръднаха, но не можах да извикам името му.
Вуйчо ми се изсмя развеселено.
— Наистина ли искате да се дуелирате с мен, Грейстоун?
— Когато се бих с вас, бях още момче — отговори Ейдриън. — Тогава още не знаех, че трябва да ви убия. Но днес няма да пропусна да го направя.
— И двамата бяхме много млади — отвърна вуйчо ми. — Тогава ме принудихте да се дуелирам, защото знаехте, че можете да ме надвиете. Но днес вече не можете, Грейстоун. Имах десет години, за да се науча да си служа с шпагата. Вие ще умрете.
— Ейдриън, не можем ли просто да се махнем оттук? — попитах с треперещ глас. — Не мога да остана вечно вързана. Боли ме.
Ейдриън мина зад стола ми и с един замах на шпагата преряза въжетата, които стягаха китките ми. После направи същото с тези на глезените.
Раздвижих рамене, охкайки от болка. Един поглед в лицето на Ейдриън беше достатъчен, за да разбера, че каквото и да кажех, той нямаше да ме послуша. Той беше безмилостен в гнева си.
— Освободи средата на помещението, Кейт — нареди безизразно той.
Направих последен опит да го спра, като докоснах ръката му.
— Моля те, Ейдриън, не е ли по-добре да се приберем у дома?
Той беше съсредоточил цялото си внимание върху противника си и не ме чу. Отдръпнах се бавно към стената, докато отчаяно се опитвах да измисля нещо, за да спра предстоящия дуел. Ейдриън посегна към стола и го хвърли към мен. Преди отново да се обърне към вуйчо ми, извади изпод пелерината си пистолет и ми го подаде с думите:
— Ако падна убит… Чарли чака отвън с конете.
Сърцето ми спря. Ако Шарлууд го убие…
— Не! — изпищях отчаяно, но Ейдриън вече ми беше обърнал гръб.
Усмивката на вуйчо ми издаваше злобно задоволство. Аз бях парализирана от ужас. Шарлууд се беше подготвял десет години за този двубой и сега се радваше, че ще приложи на практика наученото.