Ейдриън ме погледна. Най-после бе осъзнал, че и аз съм в стаята.
— Господи, Кейт! — изохка задавено той. Бузите му пламнаха. Сведе поглед към безжизнения си противник и попита глухо: — Ти… уби ли го?
— Разбира се, че не — отговорих с треперещ глас. — Прицелих се в рамото.
— Господи! — прошепна отново Ейдриън.
Оставих пистолета на стола и изтичах при него.
— О, Ейдриън! — изплаках и се хвърлих в прегръдката му.
29
Ейдриън свали шалчето от шията си, за да превърже рамото на Шарлууд, след това настоях да се погрижа и за неговата рана, като използвах шалчето на вуйчо си. Докато Ейдриън го превързваше, той отвори очи, но веднага след това загуби съзнание. Това ме зарадва, защото нито аз, нито Ейдриън имахме желание да говорим с него.
За спасението си трябваше да благодаря преди всичко на Чарли. Докато превързваше раната на противника си, Ейдриън ми разказа всичко. „Тази злополука ми изглежда съмнителна“ — казал си Чарли, като ме видял да потеглям с Карутърс. Затова не останал при преобърнатата кола, както му бях заповядала, а освободил коня от юздите и ме последвал. Щом минал завоя за Течъм, видял как Карутърс ме обезвредил и ме натоварил в чуждата карета. Последвал я до изоставената къща и се върнал по най-бързия начин при Ейдриън и двамата побързали да ми се притекат на помощ.
— Благодаря на бога, че имаме хора като Чарли — прошепнах трогнато. — Ако не беше тръгнал след мен, кой знае какво щеше да стане…
Ейдриън се въздържа да отговори, но стиснатите му устни бяха достатъчно красноречиви.
— Седни, за да мога да прегледам рамото ти — настоях. — Толкова си грамаден, че не мога да го стигна.
— Нищо ми няма. Това е само драскотина. Ще я превържа, като се приберем.
— Седни, моля те.
Той понечи отново да протестира, но като ме погледна, веднага спря. Явно видът ми му беше дало да разбере, че няма да отстъпя. Седна послушно на стола и зачака. Ризата му беше напоена с кръв, остатъкът беше мокър от пот. Помогнах му да се съблече.
Слава богу, острието на шпагата не беше проникнало дълбоко. След като превързах здраво раната с шалчето на Шарлууд, заявих:
— Това е достатъчно. Но непременно трябва да повикаме доктор Матю да те види.
— Нали ти казах, че не е страшно. Какво направи с ризата ми?
— Ейдриън, ще трябва да облечеш само жакета си. Ризата ти е съвсем мокра и ще настинеш.
— От мен да мине. — Той стана и пое от ръцете ми жакета си. — Какво ти е на китката? — попита тихо той, докато се закопчаваше.
Едва сега забелязах, че притисках дясната си китка с другата ръка.
— Когато се опитах да изтръгна юздите от ръцете му, Карутърс ме удари. Малка рана, нищо повече.
Видях как мускулите на бузите му се опънаха и изпитах отново предишната уплаха.
— Няма нищо счупено, Ейдриън — побързах да го уверя. — Драскотина, нищо повече.
След кратко колебание Ейдриън кимна и попита с привидно спокойствие:
— Какво ще правим сега с Шарлууд? Ти явно не искаш да го видиш мъртъв.
— Не че съм против да си получи заслуженото наказание — отговорих честно аз, — но не искам ти да си виновен за смъртта му.
Ейдриън изпъна жакета си и пристъпи към припадналия. Вгледа се в бледото безчувствено лице и проговори съвсем тихо:
— Кейт, единствената ми грижа е, че ако остане жив, той ще представлява опасност за теб.
Хвърлих бърз поглед към сериозния профил на мъжа си, издялан със съвършенството на гръцка статуя. Знаех, че той искаше да убие Шарлууд само по тази причина. Разбирах го, но не съжалявах за онова, което бях извършила.
— Не искам скандал, Ейдриън — опитах се да обясня. — А ако се разкрие, че си убил Шарлууд на дуел, ще избухне грандиозен скандал. Не искам целият свят да узнае, че собственият ми вуйчо ме е отвлякъл и се е опитал да ме изнасили.
Ейдриън приглади назад влажните си къдрици.
— Звучи разумно — отбеляза уморено той.
Сивият килим под ранения се обагри в червено. Бялото шалче, което послужи за временна превръзка, също беше цялото в кръв.
— Какво ще правим сега с него? — попитах отчаяно.
— Ще го отнесем в Грейстоун и ще повикаме доктор Матю, за да го закърпи — отговори Ейдриън. — На Матю може да се разчита. Той ще си държи устата затворена.
За да скрия напиращите сълзи, направих нещастен опит да се пошегувам.
— Жалко е, че не можем да го пратим на континента при Стейд.