Ейдриън не отговори.
— Разбери, Ейдриън, те искат ценен трофей, и това си ти — заговорих отново. — Искат честта ти, славата ти, величието ти. Но не се интересуват от идеите ти.
Той ме погледна в очите.
— Ти си напълно права — пошепна той и ме привлече върху себе си. — Мисля, че и двамата имаме нужда от мир и спокойствие. Ще останем в Грейстоун, докато се роди детето ни, а и след това.
Ейдриън ме послуша! Задоволството ме направи мека и топла. Той ме притисна до себе си и проговори нежно:
— А сега спи, мила моя. — Трябваха ми само минута, минута и половина, за да изпълня нареждането.
Когато се събудих, беше почти обед. Мъчеха ме болки в рамото, китката и лицето. Ейдриън беше станал отдавна.
Позвъних и когато Жанет се появи, попитах нетърпеливо:
— Къде е негова светлост? — Знаех, че тя е винаги осведомена къде се намира в момента Ейдриън.
— Изпрати за адвоката си — уведоми ме с усмивка тя. — Заръча ми да ви кажа, че господата са в библиотеката и като се приготвите, можете да слезете при тях.
Адвокатът ли?
— Желаете ли чаша чай, мадам? — попита Жанет.
Умирах от глад — сутрешното гадене не се беше появявало цяла седмица, — но изгарях от любопитство да науча защо е дошъл адвокатът и не можех да си губя времето с ядене.
— Няма да пия чай — отговорих. — Помогнете ми да се облека, Жанет, и побързайте.
След двадесет минути слязох в библиотеката и заварих там Ейдриън и мистър Марли, адвокат от Нюбъри. Двамата се бяха навели над някакъв документ на писалището и при влизането ми вдигнаха глави.
— Добро утро, Кейт. — Ейдриън се усмихна и сърцето ми се разтопи. — Обясних на Марли какъв е проблемът ни и той изготви признание, което Шарлууд трябва да подпише.
— Какво признание? — Запътих се с бързи крачки към писалището. — Нали се бяхме разбрали да държим случилото се в тайна.
Ейдриън кимна на мистър Марли, сравнително млад мъж с остро изсечено, интелигентно лице.
— Случилото се ще остане в тайна, ако Шарлууд се съгласи да напусне страната и да остане до края на живота си в изгнание — обясни адвокатът.
Веднага ми просветна.
— Така значи… — промърморих.
— Прочети какво сме написали, Кейт, и ни кажи мнението си — помоли Ейдриън.
Това наистина беше подробно обяснение, в което Шарлууд признаваше не само действията си срещу мен, но и плановете си за отмъщение срещу Ейдриън. Признанието беше пълно със специални юридически термини и осъждаше вуйчо ми на вечно изгнание.
Вдигнах глава и срещнах въпросителния поглед на Ейдриън. Изразих съгласието си с кратко кимване.
— Състоянието на лорд Шарлууд позволява ли му да подпише този документ? — попита мистър Марли.
— Ще отидем при него, за да се убедите сам — отговори спокойно Ейдриън. — Вчера Матю го превърза, а когато тази сутрин отидох да го видя, нямаше температура.
Смръщих чело, защото си бях спомнила страданията на Хари след раняването.
— Нали не си го оставил сам, Ейдриън?
— Разбира се, че не, Кейт — отговори с лека усмивка той. — Един слуга седи до леглото му. — Той се обърна към адвоката: — Елате, Марли, да видим как се чувства пациентът ни.
— И аз ще дойда.
Мистър Марли погледна очаквателно Ейдриън. Явно си мислеше, че съпругът ми ще ми забрани.
— Както желаеш — отговори кратко Ейдриън.
Мистър Марли взе неподписаното признание, хвана го за крайчеца на листа, за да не размаже прясното мастило, и тримата излязохме от библиотеката. Минахме през римското великолепие на преддверието, изкачихме разкошното стълбище и тръгнахме към спалнята, в която беше настанен раненият.
— Настанил съм го в жълтата стая — прошепна ми Ейдриън. Кимнах и придружих двамата мъже до крайната врата на коридора.
Ейдриън стигна пръв, натисна бравата и отвори вратата. В следващия миг, преди да съм видяла каквото и да било от спалнята, той се обърна рязко, прегърна ме и притисна лицето ми до рамото си. Усетих превръзката под фината синя материя. Без да ме пуска, той ме избута настрани от вратата и ме поведе обратно по коридора. Чух как мистър Марли се втурна в стаята на вуйчо ми.
— Не искам да гледаш, Кейт — проговори глухо Ейдриън. — Върни се в стаята си и ме чакай там.
Веднага разбрах, че е станало нещо страшно. Като че ли бях забелязала в стаята някаква черна сянка.
— Какво има, Ейдриън? — попитах задавено. — Да не би вуйчо Мартин…
— Той е мъртъв, Кейт — отговори мъжът ми. — Обесил се е.
Епилог
Стоях в средата на пистата за надбягване и наблюдавах как Ейдриън и Евклид изпълняваха пасажа. Това е лек висок тръс, при който конят сменя диагонално едната двойка крака с другата и за миг увисва във въздуха, без да докосва земята. Движението е много красиво, гордо и празнично и Евклид го изпълняваше по най-добрия начин, зареден с енергия и едновременно с това мек и гъвкав.