— Никой няма да узнае! — извиках отчаяно аз.
— Напротив, всички ще узнаят, защото аз лично ще се погрижа за това. — Погледът на вуйчо обходи жалката стаичка, спря за малко върху използваното легло и се върна на Ейдриън. — Грейстоун, носят се слухове, че искате да опитате в голямата политика. Ако наистина е така, днес не постъпихте особено интелигентно. В действителност, драги — заключи с недвусмислена злоба той, — попаднахте в много неизгодно положение. Ако се ожените за Катлийн, ще имате жена, която е дъщеря на един пропаднал ирландски авантюрист. Ако не се ожените, аз ще разкажа на цял Лондон как съм ви заварил с племенницата ми в една жалка селска гостилница. А това ще сложи край на надеждите ви за политическа кариера, прав ли съм? — Усмивката му тръпнеше от злобно задоволство.
Лицето на Ейдриън беше като издялано от мрамор.
— Ами ако аз откажа да се омъжа за него? — намесих се аз с обичайното си упорство.
Морскозелените очи на вуйчо ме пронизаха с хладна неумолимост.
— Ти ще правиш, каквото ти казвам, Кейт — проговори съвсем тихо той.
Изведнъж ми стана студено. Нито един човек — нито в предишния, нито в настоящия ми живот — не ми беше вдъхвал такъв страх като вуйчо ми. Дори много по-късно, когато той насочи оръжие към гърдите ми, не изпитах такъв безумен страх, както през нощта в гостилницата. Днес ми е ясно, че заплахата, която се излъчваше от Шарлууд, е била сексуална, но тогава осъзнавах само, че умирам от страх. Не казах нищо повече.
Трябва да избягам, повтарях си безмълвно. Не мога да остана под властта на този човек.
— Разбира се, че ще се оженя за Кейт — прозвуча твърдият глас на Ейдриън.
Когато Шарлууд избухна в смях, ме побиха ледени тръпки. В този момент разбрах, че ще избера пътя на най-малката съпротива.
Мъжете слязоха в кръчмата и ме оставиха сама. Свих се на кълбо в леглото, метнах отгоре си одеялото и се опитах да не мисля за страшното, което ми предстоеше.
Когато гостилничарката ми донесе чай и топли бисквити за закуска, изпих жадно две чаши чай, но не се докоснах до храната. Отново се пъхнах в леглото и останах там, докато към обед вуйчо дойде да ме вземе. Обясни ми, че е взел разрешително за брак и с Ейдриън можем да се венчаем веднага. Свалих измачканата рокля, с която бях прекарала нощта, и извадих от куфара онази, която беше предвидена за посещението при измисления приятел в Уинчестър. Докато слизах по стълбата, не виждах и не чувах нищо наоколо си.
Венчавката стана в кръчмата, от която предвидливият гостилничар беше отстранил всички местни гости. Миришеше на бира и помия, както и на тор, който един селянин бе внесъл с ботушите си.
Отвратително място за женитбата на граф Грейстоун, нали? Не бях в състояние да го погледна, толкова много се срамувах. Казах своето „да“ шепнешком и със сведена глава.
Когато най-сетне излязохме от гостилницата и забелязах, че грее ярко слънце, бях безкрайно учудена. Вуйчо ми омайваше свещеника със светските си маниери, докато приятелят му Уейн непрестанно се прозяваше и бързаше да се сбогува. Само лицето на Ейдриън остана напълно безизразно.
Междувременно файтонът беше поправен и чакаше пред гостилницата. Кафявите коне бяха впрегнати и нетърпеливо потрепваха с копита. Докато стоях на мръсните плочки, се чувствах като пакет, захвърлен от собственика му.
— Качвай се, Кейт — нареди кратко Ейдриън. Погледнах го нерешително. Сивите очи бяха тъмни и студени като северното море. — Ще те откарам в имението си Ламбърн — обясни той и от думите му ми стана още по-студено.
Направих няколко крачки към файтона, но когато ръката на вуйчо докосна рамото ми, спрях като закована.
— Позволете да ви помогна, лейди Грейстоун — проговори злобно той и посегна да ме хване през кръста.
— Не я докосвайте, Шарлууд. — Две силни ръце обхванаха талията ми и ме настаниха без усилие на седалката на файтона, като че бях лека като перце. Веднага след това Ейдриън седна до мен и подкара отпочиналите коне в бърз галоп към изхода на двора. Само след минута село Лъстър остана зад нас, забулено в облак прах. Очевидно лордът нямаше търпение да напусне това място.
Пътуването беше потискащо. Единствената дума, която произнесох, беше: „Съжалявам“. От погледа, който той ми хвърли, бликаше презрение. Не му се сърдех.
Спряхме два пъти, за да отпочинат конете, а и ние да се подкрепим, но аз не можах да преглътна нито хапка. Ако бях някоя ревла, щях да си изплача очите, докато стигнем Ламбърн. Но както вече споменах, аз не съм от този тип жени. Очите ми бяха сухи, брадичката упорито вирната. Файтонът мина бързо по дългата входна алея към Ламбърн Мейнър, обградена от стари букови дървета. Това беше само едно от многото провинциални имения на граф Грейстоун.