При пристигането ни не забелязах почти нищо, но по-късно опознах добре Ламбърн и се научих да го обичам. Затова бих желала да го опиша още сега.
Къщата беше много стара и не прекалено голяма като повечето господарски домове. Но беше разположена сред низината Беркшайър, меко нагъната, постоянно разхлаждана от лек ветрец, и това я правеше прекрасна. Тъй като поляните на низината стигаха практически до вратата, имението изглеждаше като част от местността. И вътрешността на къщата показваше видими следи от древност.
Помещенията изглеждаха така, като че през последните сто години не са виждали прясна боя. За мен обаче избледнелите цветове бяха приказни и успокояващи — пастелни нюанси на слонова кост, червено, розово и синьо, всички забулени в златна мъгла.
Повечето имения на Грейстоун бяха дадени под аренда на селяни, които отглеждаха коне, говеда и овце и садяха овес, пшеница и ечемик. Имаше достатъчно пасища за добитъка, почвата беше плодородна, климатът благоприятен. Господарският дом се поддържаше от постоянно назначен домашен персонал, в оборите работеха двама коняри. Разбрах, че оборът не беше особено голям, но всички коне бяха от най-добрите породи.
Разбира се, всичко това научих доста по-късно. В онзи първи ден ми направи впечатление само варовиковата облицовка на къщата, оцветена в прекрасно сребърносиво. Когато Грейстоун ме представи като своя съпруга, дотичалите слуги едва можаха да скрият смайването си.
Мисис Ноак, икономката, ме отведе веднага в стаята ми. По-късно научих, че за мащабите на граф Грейстоун отредената ми стая беше малка и недостатъчно представителна, но според мен беше голяма и красива.
— Тъй като не водите със себе си камериерка, ще изпратя Нанси да ви помага в обличането, милейди — каза тя.
— Аз нямам камериерка, мисис Ноак — отговорих откровено. — Свикнала съм да се оправям сама. Моля ви, не безпокойте Нанси заради мен.
Тя ме погледна изумено.
— За безпокойство и дума не може да става.
Нанси все пак се появи, но аз побързах да я отпратя и когато останах сама, разгледах на спокойствие новото си убежище. Възхитих се на удобните тапицирани мебели, покрити с кожа, и на избледнелия килим. Всъщност първата ми работа беше да потърся свързваща врата към съседната спалня, защото знаех, че това е обичайно в аристократичните семейства. Моята стая обаче нямаше такава врата. Веднага ми олекна на сърцето, като разбрах, че Ейдриън не ме е настанил в голямата господарска спалня.
Отидох до големия еркерен прозорец и се загледах към просторната низина. В нишата на стената под прозореца беше поставена пейка, на която седнах и вдигнах колене към гърдите, за да се насладя на прекрасната гледка. Всичко изглеждаше толкова мирно и спокойно — меки хълмове, безкрайни зелени ливади. От сърцето ми се смъкна тежък товар.
Съзнавах, че съм сторила нещо ужасно и се измъчвах от чувство за вина и срам. Неудържимият страх, от който направо ми се гадеше, предизвикан от присъствието на вуйчо ми и от онова, което ми беше причинил, постепенно изчезна. Скоро установих, че чувството за вина и срамът се понасяха много по-лесно от страха. Изпълнена с разкаяние, се съблякох и се измих основно с топлата вода, която беше донесла камериерката.
Грейстоун ме покани в красивата трапезария с резбовани мебели и стар персийски килим и докато слугите безшумно поднасяха яденето, двамата поведохме учтив разговор. През цялото време лицето му беше мрачно и хладно, тонът церемониално учтив, но аз, глупачката, започнах да вярвам, че онова, което му бях сторила, не е чак толкова лошо. Магията на Ламбърн успя да ме заблуди.
Когато се навечеряхме, беше почти десет и Грейстоун каза:
— Качи се в стаята си. Ще изпия още една чаша порто и ще дойда.
Имах чувството, че съм получила удар в корема. Усетих как очите ми се разшириха. Погледът ми го накара да вдигне въпросително вежди.
— Д-да, милорд — измънках и побързах да се оттегля.
Мисис Ноак отново ми предложи услугите на Нанси, но аз отказах. Изчаках я да излезе, измъкнах се на пръсти от стаята си и отидох да разгледам останалите спални помещения, разположени на етажа.
Онова, което видях, не ме успокои. Не ми бяха дали голямата господарска спалня просто защото такава не съществуваше. Стаята, в която щях да живея, беше най-голямата на етажа и куражът ми се стопи, когато ми стана ясно, че в това помещение обикновено спеше господарят.