Четките на Грейстоун бяха поставени върху малкия скрин в помещението до моето, но аз не се поддадох на илюзията, че той възнамерява да прекара нощта на удобния кожен диван в тази стая. Вероятно беше решил да спи при мен.
Все пак той ти е съпруг, повтарях си, докато стоях в средата на красивата си стая и се взирах в широкото удобно легло. Какво си очаквала, да не те докосва ли?
В действителност аз не бях помислила за онова, което ме очакваше. Когато човек бяга от нещо, често не си прави труда да размисли накъде тича. Все още заета с тези неприятни размишления, чух как вратата зад мен се отваря. Обърнах се стреснато и видях Ейдриън.
Учтивата маска, която си беше наложил заради слугите, беше изчезнала. Този човек кипи от гняв, казах си и стомахът ми се преобърна. С гордо изправен гръб и вирната брадичка се подготвих за онова, което неизбежно щеше да дойде.
Той прекоси помещението и застана пред мен. Божичко, колко грамаден беше! Изкушавах се да поискам милост, да се хвърля в краката му и да призная, че аз също съм жертва на вуйчовата интрига и страдам не по-малко от него, но не можах да произнеса нито дума. Нямаше смисъл да хленча. И двамата знаехме, че с този брак аз не губя нищо, докато за него беше истинска катастрофа.
Когато Ейдриън ме погледна с кораво лице и присвити очи, стомахът ми се сви на топка. Все пак изпитах и странно успокоение, защото това не беше чувството, което ме обземаше в близост до Шарлууд. Осъзнах, че Ейдриън ме плаши, но по съвсем различен начин, и се успокоих.
Никога не ми е липсвал кураж и сега намерих сили да кажа:
— Милорд, вече ви казах, че много съжалявам. Ще направя всичко, което поискате от мен.
Погледът му се плъзна по застланото легло и се върна върху мен.
— Наистина ли? — попита дрезгаво той.
Сърцето ми заби като лудо. Мисълта да прекарам нощта с един кипящ от гняв мъж беше повече от страшна. Но тъй като не можех да се откажа от думите, които бях произнесла, се изправих в целия си ръст и отговорих смело:
— Да.
— Аха — промърмори той и ме измери с поглед, който ме накара да се изчервя. — Бременна ли си?
Погледнах го стъписано, неспособна да говоря.
Устата му се опъна в тънка горчива линия.
— Сигурен съм, че Шарлууд ще счете отмъщението си за напълно успешно, ако ми е натрапил не само жена, която не искам, но и наследник, който не е от моята кръв.
Това беше нетърпимо! Гневът ми избухна като вулкан.
— Не съм бременна! — изкрещях. Как смееше да се държи така с мен!
— Наистина ли? — преди да усетя какво става, той ме сграбчи за раменете и ме привлече към себе си. Инстинктивно се опитах да го отблъсна, но ръцете, които ме държаха, бяха неумолими. На следващата сутрин щях да имам сини петна. Отворих устни да извикам, но преди да съм казала и една дума, устата му завладя моята в брутална целувка, която ми даде да усетя цялата сила на гнева му. В отговор пламна и моят гняв, толкова силен, че се опитах да го изритам. Той ме вдигна във въздуха и ме притисна до гърдите си, без да отделя уста от моята.
Държеше ме, като че бях лека като перце. Кипях от безпомощен гняв, но не изпитвах страх — и сама се чудех на себе си. Отново се опитах да го ритна.
Изведнъж целувката се промени. Натискът на устните му отслабна, тялото му ме обгърна по начин, който подчиняваше, но не вдъхваше страх. Усетих как съпротивата ми се стопи, усетих как се размекнах и се притиснах към него.
Не знам колко време останахме така. До мен долитаха неясни шумове… пращенето на огъня, тихото шумолене на вятъра в листата на дървото под прозореца. Той ме плъзна бавно по тялото си, докато стъпих на крака. Десницата му обхвана тила ми и наведе главата ми назад. Затворих очи.
Когато ме отдели от себе си, това стана толкова рязко, че се олюлях и едва не паднах.
— Не — проговори той. Гласът му беше дрезгав, дишането тежко, сякаш беше тичал. Моето тяло пулсираше едва ли не болезнено, сърцето ми беше пълно с объркване. Онова, което току-що бе станало между нас, ме извади от равновесие.
— Няма да влоша положението си, като консумирам този фарсов брак — процеди през зъби той.
Прическата ми беше в пълно безредие. Косата ми се изплъзна от фуркетите и падна тежко на гърба. Устните ми бяха подути и разранени. Отстъпих няколко крачки назад и отговорих с цялото си възможно достойнство:
— Не аз поисках тази целувка, милорд.
Ейдриън задиша по-спокойно. И неговата коса беше разрешена и падаше по челото. Изведнъж изпитах неприлично силно желание да пригладя назад немирните къдрици. Като дете, което се старае да устои на изкушението, скрих ръце зад гърба си.
— Засега ще останеш в Ламбърн — заговори делово той, като че не беше чул забележката ми. — Новината за женитбата ни ще се разпространи бързо — сигурен съм, че Шарлууд ще се погрижи за това, — но той не може да ме принуди да те представя в обществото като своя съпруга.