Явно омразата между вуйчо и граф Грейстоун тлееше отдавна, но сега не беше моментът да задавам въпроси. Изражението му ми подсказа, че очаква отговор.
— Както заповядате, милорд — отговорих учтиво.
Сега пък явно не беше доволен от покорството ми.
— Няма да прекарам нощта тук — отвърна мрачно той. — Ще отида в Грейстоун Аби.
Знаех, че Грейстоун Аби, същинското семейно имение, беше на около петнадесет мили оттук, недалеч от Нюбъри. Междувременно беше паднала нощта, но аз нямах право да го помоля да остане.
— Да, милорд — отговорих все така учтиво.
Мрачното му лице ме накара да направя още една крачка назад. Но щом усетих какво правя, се върнах на предишното си място. Отпуснах ръцете си, застанах изправена и го погледнах в очите. Явно много му се искаше да ми каже още нещо, но се отказа. Обърна се рязко и излезе. Когато вратата се затвори зад гърба му, разбрах, че това беше краят. Въздъхнах облекчено, завлякох се с омекнали крака до пейката под прозореца и седнах, треперейки с цялото си тяло.
4
— Само малко хляб и сиренце, мисис Ноак! — помолих с ласкателна усмивка аз. — Премръзнала съм и имам нужда от нещо за хапване, за да се размразя.
Най-много обичах кухнята на Ламбърн, защото там винаги беше топло и уютно. От огромната желязна печка се носеха примамливи ухания, а в голямата зидана камина винаги пламтеше огън. Седнах до старата дървена маса, докато икономката, която беше едновременно и готвачка, се обърна към мен с опрени на хълбоците ръце.
— Ако имахте поне малко ум в птичата си главичка, милейди, нямаше да излезете в това време — заговори укорително тя. — Господ вижда, че нямате достатъчно месце по костите си, за да ви държи топло при хубаво време, камо ли пък в този студен дъжд, който не спря цяла седмица.
Дарих я с ослепителна усмивка.
— Отидох само до обора.
Мисис Ноак дойде до масата и улови ръцете ми, за да провери студени ли са. Като попипа премръзналите ми пръсти, тя изохка и рече:
— Ако не внимавате, ще ви излязат мехури. Много подходящо за графиня Грейстоун!
— Дори и наистина да ми излязат мехури, никой няма да ги види — отговорих весело аз и се направих, че не съм видяла погледа, който мисис Ноак размени с мъжа си. Мистър Ноак беше наистина незаменим в домакинството на Ламбърн, защото умееше да върши какво ли не.
— Мисис Ноак е права, милейди — намеси се укорно старецът. — Достатъчно е, че Уил и Джордж се грижат за конете. Не е нужно и вие да излизате в това отвратително време. — Той събра рунтавите си вежди и добави многозначително: — Особено в това тънко старо палтенце.
Въздъхнах. Мистър и мисис Ноак бяха толкова очарователни, че през осемте месеца, откакто живеех в Ламбърн Мейнър, бяха спечелили завинаги сърцето ми. Знаех, че и те са ме обикнали, но по някаква незнайна причина не преставаха да се отнасят към мен като към изгубено и не особено интелигентно дете. Макар че ме наричаха „милейди“, в устата им това звучеше като гальовно име за дете и съвсем не като титла.
— Исках само да видя Елза — обясних търпеливо. Елза беше прекрасна чистокръвна кобила, която принадлежеше на Ейдриън. Когато отишъл в армията, за да воюва срещу Наполеон, той я изпратил в Ламбърн, където пасищата бяха небесна благодат за конете. Преди да дойда и да реша, че е нужно да й възвърна старата форма, за да мога да я яздя, тя си живееше спокойно и кротко и никой не я закачаше за нищо. Така да се каже, беше излязла в пенсия. Елза беше на шестнадесет години, напълно здрава и въодушевена от перспективата, че отново ще бъде полезна. А аз бях влюбена в нея.
Мисис Ноак изпухтя презрително, но без повече съпротива ми поднесе чиния гореща супа, голямо парче сирене и две филии пресен хляб. Усмихнах й се благодарно, посегнах към лъжицата и започнах да ям като прегладняла.
— Днес пристигна писмо за вас, милейди — съобщи след малко мистър Ноак. Той седеше срещу мен и пиеше поредната чаша чай.
Погледнах го обезпокоено.
— Така ли?
— Оставих писмото в библиотеката.
Супата беше гореща и трябваше да духам в лъжицата, преди да я преглътна. Тъй като мистър Ноак не каза нищо повече, предположих, че писмото е от Луиза. Ако беше дошло от Ирландия или Франция, мистър Ноак непременно щеше да го спомене.
Старата икономка вдигна капака на голямата тенджера на печката и огледа изпитателно съдържанието. Подуши манджата, кимна и отново се обърна към мен.