— Често съм ви напомняла, че е добре да поканите братовчедката си в Ламбърн Мейнър, милейди. Вие сте съвсем сама тук, а това не се отразява добре на младите момичета.
— Мисля, че многократно сме обсъждали този въпрос, мисис Ноак — отговорих, без да вдигам глава от супата си. — С радост бих поканила Луиза да ми гостува, но нямам право да го сторя без позволението на лорд Грейстоун. Освен това — добавих и дарих двамата старци с поглед, пълен с обич, — аз не съм сама. Имам вас, и това е прекрасно.
Те не обърнаха внимание на комплимента ми. Смятаха, че са недостойни да общуват с мен, тъй като са само прислужници.
— Негова светлост не би имал нищо против, ако поканите братовчедка си — възрази твърдо мисис Ноак.
— Аз обаче не съм сигурна в това — заключих почти сърдито.
Само че мисис Ноак не се плашеше толкова лесно.
— Негова светлост няма да има нищо против и ако вземете част от парите за домакинството и си купите ново топло палто, милейди.
Поклатих решително глава.
— Няма да харча парите на негова светлост. Живея в неговия дом и съм изцяло на негова издръжка. Мисля, че това е достатъчно.
Двамата старци ме гледаха безпомощно. Разочарованието беше ясно изписано на честните им лица. Те виждаха в мое лице дете, а аз ги имах като баба и дядо.
— Не искам да се тревожите за мен — опитах се да ги успокоя. — Ще продължа да живея, както досега. Уверявам ви, че съм напълно щастлива.
— Не бива да се държите така — прошепна с укор мисис Ноак, обърна се и шумно премести тенджерата. — Негова светлост не постъпи добре, като ви доведе тук и ви остави сама, като че не съществувате.
— Сигурна съм, че той би предпочел наистина да не съществувам — отговорих откровено. — И не мога да му се сърдя за това.
Бях им доверила как се е стигнало до женитбата ни и те знаеха защо Грейстоун ме беше оставил сама в Ламбърн Мейнър и не се интересуваше от мен. Незнайно по каква причина двамата се бяха превърнали в мои горещи застъпници, макар че не се уморявах да повтарям, че лордът е пострадал много повече от мен.
Естествено двамата не застанаха на моя страна още от самото начало. За тях Грейстоун беше безупречен като светец, а когато им признах какво е бил принуден да направи и каква интрига беше заплел вуйчо ми, бяха готови да ме намразят. Отнасяха се към мен с ледена учтивост, но това продължи само около месец. Разбирах чувствата им и правех всичко възможно да не им бъда в тежест. Отношението им се промени едва когато се разболях.
Бях отишла в селото, за да убия малко време, и на връщане се почувствах зле. Разстоянието е около три мили и когато най-сетне стигнах в Ламбърн, краката едва ме носеха и ме беше страх, че ще се строполя на прага.
Мисис Ноак ме посрещна на вратата.
— Милейди, къде бяхте, за бога? Претърсихме цялото имение!
— Отидох да видя селото — отговорих. Помня още, че тя изглеждаше много странно, сякаш я виждах през тъмни изпарения.
— Отишли сте пеша? — ужаси се още повече тя. — Защо така? Щом искате да отидете в селото, Уил с радост ще ви закара с каретата!
— Не исках да ви създавам проблеми — отговорих едва чуто и паднах в безсъзнание в краката й.
Тя веднага повика прислужниците да ме отнесат в стаята ми, поръча лекар, бдя цялата нощ до леглото ми и упорито ми даваше горчивото лекарство. Бях толкова объркана, че един или два пъти я нарекох „мама“. Когато оздравях, бяхме станали приятелки.
Тази промяна в отношението на икономката не ме учуди, тъй като често бях преживявала колко силна връзка се създава между болния и болногледача. Самата аз често съм преживявала това с конете, за които се грижех.
Изгълтах супата и си отрязах парче сирене.
— Какво ще има за вечеря? — попитах и поех дълбоко сладкия аромат, който се носеше от печката.
— Агнешко рагу. Едно от любимите ви ястия, милейди.
— Ммм. — Преглътнах сиренето и си отрязах още едно парче. — Вие сте великолепна готвачка, мисис Ноак.
— Вие изобщо не сте в състояние да оцените уменията ми, милейди — отряза ме старата жена. — Ако мога да вярвам на разказите ви за миналото, досега сте се задоволявали с жалките ястия, които се сервират в пансионите.
— Е, не беше чак толкова лошо — възразих с усмивка.
Мисис Ноак отново изхъмка. Каквото и да говорех, не можех да разклатя убеждението й, че животът, който бях водила с баща си, е бил позорен. Тя хвърли последен поглед към тенджерите на печката и седна на обичайното си място. Чаках да чуя тежката въздишка, която издаваше, когато облекчаваше краката си от тежестта на тялото, и тя не закъсня. Когато чух лекия шум, едва не се засмях.
— Утре пристига мистър Крауфорд — съобщи мистър Ноак.