— Баща ви пожела да се върнете в семейството на майка си, момиче, и аз мисля, че е прав. Вече сте на осемнадесет години, мис Катлийн. Не е редно една млада дама с благороден произход да пътува от конюшня на конюшня с човек като мен.
— Това е животът, който познавам — възразих сърдито. — Пади, аз те обичам. А вуйчо си дори не познавам. — После го дарих с поглед, който трябваше да препълни сърцето му със съчувствие.
Ала желаното въздействие не се получи.
— Той е брат на майка ви и лорд — отговори енергично Пади. — Бих бил повече от лош приятел, ако ви попреча да имате живота, който заслужавате.
Изритах още един камък и мътната вода се разплиска на всички страни.
— Всъщност ние не знаем дали той изобщо ще дойде.
— Е, ако не дойде, имаме достатъчно време да помислим какво ще правим.
Вратата на пансиона ни беше съвсем близо и когато влязохме, изпратих безмълвна молитва към небето вуйчо ми да не идва.
Той пристигна на по-следващия ден. И днес чувам стъпките му по излъскания под на коридора пред стаята ми. Веднага щом долових шума от твърдата енергична крачка, разбрах кой е дошъл.
Пади седеше при мен, той му отвори вратата. Пусна го да влезе едва когато се представи.
— Хмм, вие изглеждате дяволски млад за вуйчо на мис Катлийн. — Пади измери с критичен поглед образцовия аристократ, като не пропусна нито грижливо фризираната коса, нито модните обувки. Ала верният Пади твърде дълго беше придружавал татко в именията на аристократите, за да се впечатли особено от безупречното облекло и излъсканите високи ботуши.
— Аз съм на тридесет и две години — отговори сухо Шарлууд. — Сестра ми беше шест години по-голяма от мен.
— Напомняте ми за мис Елизабет — призна неохотно Пади.
Това беше истина. Вуйчо ми имаше тъмнокестенява коса и морскозелени очи като мама. Но докато очите на мама бяха меки и добри, неговите гледаха с плашеща яснота. Станах да го поздравя. Застанахме един срещу друг върху овехтелия килим и се погледнахме в очите.
— Кейт, дойдох да те поканя да живееш при мен — проговори церемониално той. — Твоята майка беше единствената ми сестра и аз съм готов да се грижа за теб. Заради нея.
Изражението на лицето му изглеждаше искрено. Гласът също. Погледнах към Пади.
— Мисля, че трябва да отидете с него, мис Катлийн — рече тихо той. — Това беше желанието на баща ви.
Кимнах. И пак не се разплаках, макар че сърцето ми се късаше от болка. Вместо това огледах бавно малкото вехто помещение, в което беше умрял татко. Бяхме дошли в Нюмаркет по това невъзможно време на годината, защото се надявахме да продадем два коня на маркиз Стейд, който имаше имение наблизо. Татко не беше завършил преговорите със Стейд и конете все още бяха в обора на гостилницата. Два големи ловни коня с благороден произход, обяздени от мен, струваха много пари.
— Вземи конете — обърнах се отново към Пади.
Старият мъж погледна нерешително благородния английски лорд, който по стечение на обстоятелствата беше мой вуйчо.
Шарлууд се усмихна.
— Обещавам, че мис Катлийн ще има всичко, от което се нуждае — каза снизходително той. — Можеш да задържиш конете.
На следващата сутрин напуснах Нюмаркет в екипажа на вуйчо си. През нощта дъждът беше престанал и яркосиньото небе не предвещаваше бурите, които щяха да последват.
Шарлууд Корт беше огромно имение, студено и празно. След смъртта на баща си, починал преди няколко години, вуйчо ми, който не беше женен, живееше сам.
Той ми разказа това, когато спряхме на една пощенска станция да сменим конете, и в главата ми звънна тревожна камбанка. Мислех, че мъж на неговата възраст и с неговото положение трябва да е женен. Той забеляза стъписването ми и веднага ме увери, че е поканил една извънредно почтена братовчедка да се премести при него като моя компаньонка.
— Виждаш, че приличието ще бъде запазено, Кейт — заключи тържествено той.
Беше тъмно, когато най-после видяхме имението, разположено на около пет мили, югозападно от Рединг. В мразовития салон ни очакваше братовчедката Луиза. Дребна женица с момичешки вид и уплашено изражение. Ако в препълненото ми с тъга сърце имаше място и за друго чувство, сигурно щях да изпитам съжаление към нея.
Тя ме погледна и отстъпи крачка назад.
— Да — обади се глухо Шарлууд, — наистина е копие на баща си.
В гласа му имаше някакъв особен тон и аз го погледнах учудено. Той се усмихна. Устата му се усмихваше често, това вече ми беше направило впечатление, но очите не се променяха.