— Колко мило. — Мистър Крауфорд беше управителят на граф Грейстоун. Той водеше сметките във всички имения на Ейдриън. Беше идвал два пъти в Ламбърн, за да провери как върви работата, и аз го оцених като изключително приятен и мил човек.
— Ще сервирам вечерята в трапезарията — обяви тържествено мисис Ноак.
Разбрах намека й.
— Не се бойте, скъпа мисис Ноак, няма да издам, че обикновено се храня в кухнята. Имате честната ми дума.
Тя стисна устни и кимна. Чувстваше се ужасно неловко, че бях настояла да вечерям в кухнята с нея и мистър Ноак. От една страна, разбираше, че ми е неприятно да се храня сама в голямата трапезария, но от друга, беше твърдо убедена, че не е редно графиня Грейстоун да се храни в кухнята с прислугата. Аз бях на мнение, че вдига много шум за нищо, и съвсем спокойно й признах, че нямам понятие как живеят контесите.
Никога нямаше да й призная, че организирах бурни игри на карти с Уил и Джордж в стаичката на обора, защото щеше окончателно да се отрече от мен.
— Заради мистър Крауфорд ще облека синята си рокля и ще положа всички усилия да се държа като лейди — опитах се да я успокоя аз.
— Вие сте лейди — отговори натъртено тя.
Дарих я с най-красивата си усмивка.
— Вие сте предубедена, защото ме обичате. — Станах и се запътих към изхода. — Благодаря ви за супата, беше чудесна.
Отидох в библиотеката и веднага посегнах към писмото, което мистър Ноак беше оставил до часовника на камината. Прочетох го права пред огъня. Когато свърших, стоях доста време неподвижна, стараейки се да заглуша тъгата и болката си.
Бедничката Луиза, повтарях си. Ужасните й племенници и племеннички бяха болни от скарлатина и в писмото си тя се оплакваше многословно от проблемите, които й създавали.
За съжаление не беше научила нищо по въпроса, който най-вече ме интересуваше. „Не съм чувала нищо за човек на име Пади О’Грейди — пишеше Луиза. — По твоя молба се обърнах към икономката в Шарлууд, но там никой с това име не е питал за теб.“
Прехапах долната си устна и се загледах в пламъците. Тъй като през зимата бях размишлявала надълго и нашироко за обстоятелствата, при които беше загинал баща ми, изпитвах настойчиво желание да говоря с Пади.
Трябваше непременно да измисля нещо, за да го открия.
На следващата сутрин отидох в обора по-рано от обикновено, след това облякох синята си рокля и зачаках пристигането на мистър Крауфорд.
На това място трябва да спомена, че облеклото ми беше още една тема за неизчерпаеми дискусии между мен и семейство Ноак. След женитбата ми братовчедката Луиза беше изпратила в Ламбърн Мейнър всичките ми дрехи, но аз незабавно върнах новите, които бяха купени с парите на вуйчо. Бях готова да ходя в дрипи, но нямаше да ги нося.
Ако чуеше какво говореха мисис и мистър Ноак, човек със сигурност щеше да си помисли, че се разхождам в дрипи, но според мен това изобщо не отговаряше на истината. Роклите ми бяха в безупречно състояние, не особено модни, но за дрипи и дума не можеше да става. Синята рокля беше най-хубавото нещо, което имах — татко ми я подари за осемнадесетия ми рожден ден, като плати половината пари, получени за една хубава млада кобила.
— Роклята е синя почти като очите ти, Кейт — каза ми той и ме дари с неустоимата си усмивка. — За съжаление не можах да намеря точния цвят — никъде няма такова блестящо синьо.
Докато я обличах, си спомних думите му и се усмихнах меланхолично. Вече можех да мисля за баща си, без да изпитвам дива болка. Мисля, че има много истина в старата мъдрост, че времето лекува и най-силната тъга.
Когато облякох роклята за първото посещение на мистър Крауфорд, бях толкова слаба, че изглеждах ужасно. Днес беше съвсем различно и виновница за това беше добрата кухня на мисис Ноак.
Седях на крайчеца на един от богато избродираните столове в салона, изправена като свещ, когато се появи мистър Ноак, за да съобщи за пристигането на важния гост, който вървеше по петите му.
— Милейди. — Мистър Крауфорд, млад шотландец с безупречен произход, изцяло отдаден на чувството си за дълг, бил назначен от Ейдриън след смъртта на баща му, когато старият управител бил изпратен в пенсия. Като средно дете между девет братя и сестри той беше безкрайно благодарен на граф Грейстоун за тази работа и винаги говореше за него като за втори месия.
— Бедничкият — проговорих съчувствено аз, като видях зачервеното му от студа лице. — Веднага се качете в стаята си. Още сутринта запалиха огън, а Робърт ще ви донесе горещ чай.
Той ми благодари с топла усмивка, каза няколко думи за добротата ми и се запъти с бързи крачки към стаята, в която обикновено отсядаше.