Робърт се ухили. Беше на моята възраст и се разбирахме отлично.
— Нищо ми няма, милейди — отговори той.
Обърнах се отново към госта си и попитах:
— Мистър Крауфорд, ще заминете ли за Коледа в Шотландия? — Когато той потвърди, аз започнах да го разпитвам за семейството му и той ме осведоми, че всички били здрави и живеели добре.
— Сигурно е хубаво да имаш много братя и сестри — отбелязах меланхолично.
— Когато намерите костенурка в леглото си, сигурно ще промените мнението си — отвърна сухо той.
Избухнах в смях, а Робърт, който стоеше зад гърба на мистър Крауфорд, затисна устата си с ръка, за да не се присъедини към смеха ми.
— Сигурно някой от братята ви ви е погодил този номер? — попитах развеселено.
— Точно така.
— Разкажете — помолих. Той ми разказа историята и като усети, че се интересувам от семейството му, стана още по-разговорлив. Бях възхитена, тъй като съм единствено дете и винаги съм завиждала на големите семейства.
Когато се навечеряхме и станах, за да отида в салона, ми хрумна блестяща идея: щях да купя подарък и за мистър Крауфорд!
Набавих подаръците и Коледа се оказа не толкова лоша, колкото се бях опасявала. Наистина татко ми липсваше много, но незнайно защо през целия ден бях толкова заета, че не ми остана много време за тъжни мисли. Мисис Ноак опече специалния си коледен хляб и ме помоли да занеса по едно парче на всички арендатори на Ейдриън. Повечето семейства ме поканиха на чаша пунш в домовете си и можах да поиграя с децата им. А когато се върнах вкъщи, открих, че всичките ми приятели ми бяха приготвили подаръци. След като отворих пакетчетата, седнах в кухнята с мисис и мистър Ноак на празничната вечеря. Когато станах от масата, не можех да дишам.
Като цяло Коледата мина много приятно.
Два дни след празника се запознах с първия човек от семейството на мъжа си. В Ламбърн Мейнър се появи по-младият брат на Ейдриън, Хари, и заяви, че е дошъл най-после да се запознае със съпругата на брат си.
5
Младият мъж, който бе въведен от мистър Ноак в библиотеката в онзи късен декемврийски следобед, имаше същите, почти неземно светли, коси като брат си; но докато острите очертания на братовото му лице внушаваха впечатление за сила, лицето на Хари беше така фино изсечено, че приличаше на ангел. Само че външността лъже: характерът на Хари съвсем не беше ангелски, както щях да узная много скоро.
— Сам ли дойдохте, лорд Хари? — попита мистър Ноак и неодобрението сякаш бликаше от всичките му пори.
— Ноак, вие сте си все същият стар мърморко — отговори безгрижно младежът, обърна се към мен и продължи: — Трябва да призная — нямах представа, че съпругата на Ейдриън ще изглежда като вас!
Погледнах го сърдито. Хари не беше много по-висок от мен и ми беше много по-лесно да го гледам неодобрително, отколкото беше с брат му.
— Извинете се веднага на мистър Ноак — произнесох ледено.
Хари зяпна смаяно.
— Искате да се извиня на Ноак? И за какво?
— Нарекохте го стар мърморко.
Устата му остана отворена.
— Извинете се — повторих властно.
Хари най-после затвори устата си.
— Съжалявам, Ноак — прошепна съкрушено той. — Не исках да пи обидя.
Неодобрителната физиономия на стареца остана непроменена.
— Ще останете ли за вечеря, мистър Хари?
Младежът отново се обърна към мен.
— Да.
Мистър Ноак се намръщи още повече.
Видях, че Хари е с бричове и ботуши и попитах къде е оставил коня си.
— Знам, че Ламбърн не разполага с много персонал, затова веднага го отведох в обора.
Приех тази проява на здрав разум с одобрително кимване.
— Тъкмо се готвех да изляза на езда, но с удоволствие ще почакам, докато изпиете чаша чай.
Сивите му очи, доста по-светли от тези на брат му, оставиха лицето ми и продължиха по-надолу.
— Бих предпочел мадейра — отговори меко той.
Знаех къде е спрял погледът му. Двамата старци бяха реагирали възмутено, когато за първи път се появих с костюма си за езда. Татко беше създал тази дреха специално за мен. „Вече не можеш да носиш бричове“ — беше ми казал той, когато ми донесе необичайната пола. Тогава бях на четиринадесет години. „Но да бъда проклет, ако разваля стойката ти, най-добрата, която съм виждал, с дамско седло.“
Бях толкова зарадвана от комплимента, че с удоволствие се отказах от любимите си бричове.
Всъщност това беше пола — панталон, която ми стигаше до глезените. Под нея носех ботуши, така че видът ми беше съвсем приличен, но хората навън ме посрещаха като сензация. Ала щом ме видеха на гърба на коня, обикновено забравяха за облеклото ми.