Поканих Хари да седне при мен в библиотеката.
— Тъй като не използвам често салона, там почти не палят огън — извиних се аз, когато се настанихме на износените кресла със синя тапицерия от двете страни на камината.
— Това няма значение — отговори небрежно той. — Библиотеката винаги е била любимото ми място в Ламбърн.
— И моето — признах с поглед към простите лавици с книги, огромното писалище с излъскана до блясък повърхност, големия глобус и двата прозореца, вдълбани в нишите на стената, от които се разкриваше прекрасна гледка към низината.
Мистър Ноак пристигна с мадейра за Хари и чай за мен. Донесе ни и огромна чиния с прекрасните чайни сладки на мисис Ноак, която не пестеше маслото, и ги постави на масичката между нас. Едва успях да му благодаря и с Хари посегнахме едновременно към таблата.
— А сега ми разкажете как стана така, че се омъжихте за Ейдриън — помоли ме Хари, след като унищожи няколко сладки.
— Той… какво ви каза? — попитах предпазливо.
— Нищо. Аз бях в Оксфорд и той ми писа, че се е оженил за племенницата на Шарлууд и възнамерява да се върне в Париж при Уелингтън. Оттогава не ви е споменал нито веднъж в писмата си.
Прехапах долната си устна и устремих поглед към малката бронзова статуя, която украсяваше перваза на камината. Трябваше да реша мога ли да му разкрия истината.
— Наистина ли сте женени? — попита той.
— За съжаление да — отговорих угрижено.
— И сте племенница на Шарлууд? — тонът му издаваше неверие.
— За съжаление да.
— По дяволите — промърмори той и веднага добави: — Извинете.
Бях свикнала да слушам мъжките ругатни.
— Няма нищо — усмихнах се и продължих да гледам втренчено статуята с кученцето. Изглеждаше като мастиф. Сигурно е било на крал Алфред.
Най-сетне откъснах поглед от статуята и се обърнах към Хари. Нямаше смисъл да крия истината. И без това щеше да я научи рано или късно от брат си.
— Това е страшен удар за Ейдриън — промълви Хари, когато свърших, и смръщи чело. — Шарлууд сигурно е бил дяволски доволен от мръсния номер, който му е скроил.
— Мислих много за случилото се — признах аз, — и стигнах до извода, че вуйчо ми е планирал всичко предварително, и то с най-големи подробности. Иначе нямаше да тръгне да ме търси и да ме намери толкова бързо.
— Наистина го е планирал — съгласи се Хари и си наля втора чаша мадейра. — Вероятно е наел някого да повреди оста на файтона, за да се счупи в точно определен момент.
— Но защо? — Това беше въпросът, който не ми даваше мира от осем месеца насам. — Не вярвам, че единственото намерение на Шарлууд е било да омъжи племенницата си за богат и високопоставен мъж. — Това беше твърдото ми убеждение. — Като видях лицето му онази нощ в гостилницата, разбрах, че жадува за отмъщение.
Ангелското лице насреща ми помрачня.
— Точно така. Искал е да си отмъсти.
— Но за какво, за бога?
Хари мълча дълго, без да откъсва поглед от лицето ми.
— Мисля, че трябва да узнаете — заговори най-сетне той. Остави чашата си и понижи глас: — Макар че е семейна тайна.
Наведох се към него и усетих горещината на огъня по бузите си.
— Кълна се, че никога няма да ви издам.
И той се наведе към мен.
— Длъжна сте да си мълчите, защото е засегната сестра ми Каролайн.
Сиянието на огъня падна върху косата му и за един кратък, но крайно обезпокояващ миг си представих един друг мъж, с друго лице. Разтърсих глава, за да прогоня видението. Да, Ейдриън беше споменал, че има сестра, докато пътувахме към селото.
— Сестра ми е омъжена в Дорсет, за късмет щастливо, и има две деца — обясни Хари. — Но когато беше на шестнадесет, значи точно преди десет години, избяга с Шарлууд.
— Какво?! — попитах ужасено и огънят силно запращя в отговор.
Хари кимна мрачно.
— Това е истината. Тя не беше щастлива в родния дом — като всички нас — и си въобразяваше, че е влюбена в Шарлууд. Тъй като бащите ни не се разбираха добре, Каролайн вероятно се виждаше като нова Жулиета и избяга с младия Мартин в Шотландия. Слава богу, Ейдриън откри бягството й навреме и побърза да тръгне след бегълците, за да я върне. Настигнал ги още в ранния следобед и Каролайн се върна вкъщи, преди баща ми да разбере какво се е случило.
— Преди десет години? — попитах невярващо. — Преди десет години Ейдриън е бил момче.
— Беше на седемнадесет и си беше дошъл от Итън за лятната ваканция. Бил толкова бесен от гняв срещу Шарлууд, че го принудил да се дуелират. Каролайн ми разказа това по-късно. Ейдриън носел шпаги и двамата наистина си устроили дуел. Насред пътя!
В тона на Хари имаше страхопочитание и плахост. Представих си сцената и потреперих. Какво щастие за Каролайн, че Ейдриън е излязъл победител. Казах на Хари нещо в този смисъл.