— Ейдриън винаги печели — отговори убедено той.
Облегнах се назад в удобното кресло, погладих с пръсти избледнялата тапицерия и се опитах да премисля онова, което бях чула. Преди десет години вуйчо ми е бил на двадесет и две години. Сигурно е побеснял от гняв и унижение, че е загубил дуела с едно седемнадесетгодишно момче.
Пращенето на огъня дълго остана единственият шум в помещението.
— Значи Ейдриън е лишил Шарлууд от жената, която той е искал да има — заговорих най-сетне, — и Шарлууд е решил да си отмъсти, като принуди Ейдриън да се ожени за жена, която не му подхожда.
Хари също се облегна назад и изпружи дългите си крака.
— Така е. Сигурно внезапната ви поява е била за Шарлууд като дар от небето. Разбира се, планът му би бил много по-успешен, ако бяхте грозна, но все пак изпълнихте предназначението си, като осуетихте годежа между Ейдриън и лейди Мери.
Усетих пробождане в сърцето.
— Той… обичаше ли я?
Хари вдигна рамене.
— Нямам представа дали е имало любов. Той беше твърдо решен да се ожени за нея.
— Не са ли били сгодени?
— Смяташе в най-скоро време да поиска официално ръката й.
— Може би щеше да получи отказ.
Срещнах невярващия му поглед.
— Ейдриън и отказ?
— Е, не е изключено — отговорих сърдито.
Хари изобщо не ме удостои с отговор. Според него подобна забележка беше напълно безсмислена.
Доядохме сладките в мълчание. Когато не остана нито трохичка, предложих на девера си да ме придружи в обора. Той се съгласи, помогна ми да си облека палтото и излязохме от къщата през страничната врата. Към оборите водеше настлана с чакъл пътека.
Пристройките към Ламбърн Мейнър бяха скромни като къщата. На пътя към обора стояха две сгради, в които някога са били млекарницата и кухнята. Тъй като семейството не живееше постоянно тук, сега в тях прибираха стари мебели и други вехтории. Моравата от двете страни на пътя беше зимно кафява, но през пролетта отново щеше да се оцвети в наситенозелено.
Самият обор беше построен от същия камък като къщата. Имаше навес за коли, в който по това време се намираше само една проста селска каруца, а същинският обор се състоеше от дванадесет бокса за конете, които излизаха в павирания двор. Пет от двойните врати бяха отворени, за да имат обитателите на боксовете въздух и слънце. В четири бокса бяха подслонени конете на Ламбърн, в петия беше конят на Хари. Тъй като бях любопитна да го видя, се запътих право към бокса на новодошлия.
Вратата беше отворена и видях светлокестеняв чистокръвен скопен жребец, който спокойно дъвчеше натрупаното пред него сено. Огледах го критично.
— Красиво животно — обърнах се към Хари, който стоеше до мен. — Вероятно има уравновесен характер.
Хари ме погледна смаяно.
— Точно така. Откъде знаете?
— Често си личи по формата на плешките.
Учудването на Хари постепенно отстъпи място на друго изражение — промяна, която често бях наблюдавала. Никога няма да разбера защо мъжете не могат да повярват, че жените могат да разбират от коне.
— Сега ще ви покажа Елза — казах и се запътих към бокса на кобилата. Тя беше заета с обедната порция сено, но когато чу гласа ми, веднага обърна глава към изхода. Не изцвили — това би било под чувството й за собствено достойнство, — но направи няколко крачки към вратата с наистина кралска грация, защото знаеше, че ще получи кубче захар, и ми позволи да погаля бялата звезда на челото й.
Хари отвори уста от учудване и аз се усмихнах. Последните месеци бяха предизвикали драматична промяна във външния вид на Елза. Шията й беше силна и грациозна, гърбът вече не изглеждаше увиснал, краката й бяха силни и мускулести. Още една година, и щеше да стане великолепно животно.
— На колко години е? — попита Хари.
— На шестнадесет.
— Така си и мислех. И какво направихте с нея?
— Раздвижих я.
Хари измери с преценяващ поглед странната ми пола за езда.
— Както виждам, не яздите с дамско седло?
Поклатих глава.
— Научих се да яздя като мъж и татко реши, че би било много жалко да премина към дамското седло.
— Да оседлая ли Елза, милейди, за да покажете на лорд Хари какво е научила? — Уил, който беше изникнал безшумно зад нас, говореше като горд баща и аз неволно се засмях. И двамата коняри в Ламбърн се грижеха много съвестно за животните.
— Да, искам да видя това чудо — отвърна Хари. Излязохме под студеното зимно слънце и зачакахме Уил да оседлае Елза. От задната страна на обора бяха издигнати огради, за да могат конете да пасат спокойно. Бях заповядала да поръсят едната площадка с дървени стърготини и да оформят четириъгълник за дресура. Поведох Елза натам. Двамата мъже не се сетиха да ми помогнат, когато пъхнах крак в стремето и се метнах на седлото, но не бе и нужно.