— Може би ще постигнем анулиране на брака. Нямам представа при какви условия един брак може да бъде обявен за невалиден, но ние никога не сме имали истински брак. Никога не сме живели заедно.
— Ако Ейдриън има поне малко ум в главата си, ще си запази жената, с която бог го е дарил — отговори рязко Хари. — Това е най-доброто, което може да направи.
Бях трогната.
— Хари, това е много мило от твоя страна, но твоят брат вярва, че съм била посветена в плана на Шарлууд, и не се отнася с особена симпатия към мен.
— Аз ще му отворя очите — обеща Хари. — Който те познава отблизо, веднага разбира, че никога, при никакви обстоятелства не би участвала в подобна подла интрига.
Тъй като бях много потисната, доверието му в мен ме разтърси до дън душа.
— Благодаря ти, Хари — прошепнах трогнато.
Младият ми девер ме дари с ободряваща усмивка.
— Не се страхувай, Кейт, аз ще говоря с Ейдриън. Ще видиш, че всичко ще свърши добре. Ейдриън е човек на честта. Няма да те отблъсне.
— Стига, Хари, не искам милостиня — отвърнах раздразнено аз.
Той не отговори и аз реших да изоставя темата. Бях само една обикновена млада жена без мъжка закрила, без средства, без опората на семейството си. Ако аз нямах нужда от милостиня, тогава не знаех кой друг. Не е нужно да казвам, че тази мисъл съвсем не ме изпълни с радост.
— Може би аз не искам да бъда омъжена за него — проговорих с детинска упоритост.
— Не ставай глупава, Кейт — укори ме сърдито Хари.
Погледнах го мрачно, но не намерих отговор.
Споразумението между Беъринг Брадърс и Хоупс и френското правителство беше подписано на 10 февруари 1817 година. Граф Грейстоун присъстваше на подписването като представител на британското правителство. След два дни той напусна Лондон, за да отиде в семейното имение Грейстоун Аби, което се намираше в близост до Нюбъри, в графство Беркшайър. Знаех всичко това, защото Хари долетя като вихър, за да ми донесе вестта, че Ейдриън ще пристигне в Грейстоун на следващия ден.
Минаха още три дни, докато лордът се появи в Ламбърн.
Предполагам, всички ще разберат, че това не беше лесно време за мен. Тъй като времето позволяваше, яздех всички коне, които бяха в обора, не на последно място и за да се разсейвам. Когато си бях вкъщи, бях толкова нервна, че не можех дори да чета. Тъй като в библиотеката на Ламбърн нямаше нито един роман, цяла зима се занимавах с „Благосъстоянието на нациите“ от Адам Смит, труд, който не може да бъде четен бегло и без съсредоточаване.
Той пристигна на шестнадесети февруари в единадесет сутринта и ме завари в къщата, тъй като през нощта земята беше замръзнала и трябваше да почакам да се позатопли, преди да отида в обора. От няколко дни мисис Ноак непрестанно ме укоряваше, че нямам апетит, и тази сутрин се бях скрила в библиотеката, за да не я срещна. Почти час седях в креслото пред камината и се взирах с празен поглед в огъня, когато влезе мистър Ноак и съобщи с подозрителна мекота:
— Негова светлост е тук, милейди.
Скочих като опарена. Само след секунди Ейдриън влезе в библиотеката. Бях забравила колко е висок. Раменете му изпълниха рамката на вратата.
— Как сте, милорд — проговорих тихо и учтиво.
Настъпи пауза. Сигурно гласът ми беше прозвучал, като че се срещахме за първи път.
— Добре съм — отвърна той. — Надявам се, че и ти си добре.
— Да — прошепнах. Не ми хрумваше нищо друго. Хвърлих умолителен поглед към мистър Ноак, но той се приготви да си върви.
— Да кажа ли на мисис Ноак, че днес ще обядвате с нас, милорд?
— Да, Ноак, благодаря.
Мистър Ноак излезе и ме остави сама с Ейдриън. Със съпруга ми.
— Седни, Кейт — проговори меко той. — Няма да те изям.
Отпуснах се в едно от сините кресла пред камината и той седна срещу мен на креслото, на което обикновено седеше Хари. Носеше син жакет, светлокафяви панталони и високи ботуши. Тъй като лицето му беше зачервено от студа, предположих, че сам е карал каретата. Седях мълчаливо и чаках, скръстила ръце в скута си.
— Е поне не си бъбрица — установи развеселено той.
— Не знам какво да кажа — отговорих, без да се замислям, и бързо прехапах устни. — Държах се с вас толкова лошо, а вие бяхте толкова великодушен, че се срамувам.
Ейдриън вдигна вежди.
— Не можеш да твърдиш, че съм постъпил великодушно, като съм те оставил девет месеца сама.
— Вие ми позволихте да живея в тази прекрасна къща — обясних аз. — Даже ми дадохте издръжка. Знаете много добре какви бяха обстоятелствата около женитбата ни, милорд. Затова съм на мнение, че бяхте много… — спрях, за да намеря подходящата дума, но не ми хрумна нищо по-добро и повторих: — много великодушен.