— Луиза ще те отведе в стаята ти, Кейт — продължи той. — Добре дошла в Шарлууд.
Оттогава напразно се опитвам да си спомня как изглеждаше в действителност домът на вуйчо ми. Знам само, че помещенията бяха големи и сковаващо тихи, сякаш отдавна не са били обитавани. Тежките тъмни завеси на прозорците не пропускаха слънцето. Огънят в камината и многобройните запалени свещи не успяваха да направят стаите ни по-топли и уютни. Нощем дълго лежах будна и се вслушвах в злокобната тишина на къщата. Не можех да повярвам, че майка ми е живяла щастливо сред тези студени стени. Всъщност изобщо не можех да си я представя като малко момиче в тази къща. А когато най-после успявах да заспя, сънувах баща си.
Така живях половин година и сърцето ми беше замръзнало като земята под прозореца ми. Тъй като вуйчо ми водеше свободния скитнически живот на аристократичен ерген и разделяше времето си между къщата в Лондон и домовете на приятелите си, се виждахме твърде рядко. Единственият човек, който беше близо до мен, беше братовчедката Луиза, но тя не беше от хората, които умеят да привлекат вниманието върху себе си. Хранехме се заедно и на масата водехме учтиви разговори, но през останалото време тя уважаваше траура ми и не смееше да нарушава самотата ми.
Зимата отмина бавно. Замръзналата земя се съживи, появиха се първите цветенца, първите нежни стръкчета трева. Цъфнаха нарцисите, понесе се ухание на люляк. Въздухът в къщата беше все така безжизнен, но външният свят се бе събудил за нов живот. Макар и неохотно, и аз се пробудих от дългия зимен сън.
Вуйчо ми се върна в началото на май и ми заяви, че възнамерява да ме отведе в Лондон.
— В Лондон ли? — Седяхме в мрачната трапезария с тъмно облицовани стени и аз го погледнах учудено над пламъчетата на свещите. — Защо?
— А защо не? — отвърна небрежно той. — Не е редно да се погребваш в глухата провинция. Изглеждаш много бледа, скъпа моя. — Той набоде с вилицата си парче картоф и го поднесе към устата си. — Зимата е мъртъв сезон и аз те оставих да прекараш траура си в усамотение. Но сега е време да започнеш свой живот.
От няколко седмици насам и мен ме занимаваха подобни мисли. Защо тогава цялото ми същество се възпротиви, когато чух същото от неговата уста?
Разрових яденето в чинията си и попитах глухо:
— И какво ще правя в Лондон?
— Ами каквото прави всяко младо момиче. Ще посещаваш приеми. Ще се огледаш за съпруг. — Вдигнах рязко глава и срещнах погледа му. Очите му бяха пронизващо ясни. — Това не е изключено, Кейт — обясни с усмивка той. — Баща ти беше никой, но майка ти беше дъщеря на виконт.
Веднага се почувствах задължена да защитя татко.
— Моят баща не беше никой! Фицджералдови са прастара ирландска фамилия.
Вуйчо вдигна рамене.
— Възможно е, скъпа, но Фицджералдови отдавна са се отказали от баща ти. Даниел беше само един играч и търговец на коне. Той мъкнеше бедната ми сестра от манеж на манеж и я принуждаваше да живее в бедняшки пансиони. Нищо чудно, че Елизабет почина, преди да навърши тридесет и пет години.
Побеснях. Повърхностно погледнато, той имаше право, но не беше казал най-важното. Стиснах юмруци под масата и отговорих с подчертано спокойствие:
— Никога не сме гладували. Татко беше добър човек и обичаше мама повече от всичко на света.
— Даниел не беше нищо друго, освен един красив ирландец, който прелъсти сестра ми и я принуди да се омъжи за него — отговори грубо Шарлууд.
Станах. Прислужникът, който се готвеше да ми налее лимонада, се оттегли бързешком в ъгъла. Братовчедката Луиза изохка уплашено.
— Нямам намерение да седя тук и да слушам как клеветите баща ми.
— Седни. — Шарлууд изскърца със зъби. Лицето му беше побеляло, очите му святкаха опасно, целият му вид внушаваше страх. Но аз се бях научила да общувам и с най-опърничавите коне и знаех, че ако допусна да се забележи страхът ми, значи съм загубила битката още от самото начало. Същият принцип важи и за мъжете.
С тон, също така леден като неговия, отговорих:
— Ще седна, ако спреш да клеветиш баща ми. — Имах достатъчно разум да не поискам и извинение.
Възцари се мълчание. Погледите ни бяха приковани един в друг.
— Моля те, Кейт, седни — проговори нервно братовчедката Луиза. Погледнах я и разбрах, че е уплашена до смърт.
Поколебах се още малко и седнах. Посегнах бавно към вилицата си. Единият прислужник се престраши и ми наля лимонада. Другият напълни чашата на вуйчо ми с вино.
— Искаш ли и аз да ви придружа в Лондон, Шарлууд? — попита Луиза, за да сложи край на напрегнатото мълчание.
— Но, разбира се.
Хапнах малко от агнешкото, без да говоря. Имах свои собствени причини да отида в Лондон. Изпод полуспуснатите си ресници наблюдавах изражението на вуйчо си и най-после си признах ясно онова, което дълбоко в сърцето си знаех отдавна: не обичах този човек.