Конят, обязден в класически маниер, е еластичен, стои винаги изправен и гледа напред. Стъпва равномерно и мускулестият му гръб образува естествен мост между активния заден крайник и челюстта. Елза беше реагирала бързо на опитите ми да я обучавам. Мускулите й се развиваха непрестанно, изражението й издаваше постоянна бдителност, тя изглеждаше и се движеше като кон, който е поне наполовина по-млад.
Яздих половин час, което е напълно достатъчно за интензивните упражнения, които прилагах. Ейдриън отвори вратичката, за да излезем от площадката, и застана до главата на Елза, докато аз сляза от седлото. Както винаги, я похвалих с няколко топли думи и й дадох бучка захар, след което предоставих на Уил да я отведе в бокса при сеното.
Ейдриън проговори за първи път от половин час насам:
— Винаги съм искал да я яздя по този начин, но не знаех как да започна…
— Татко ме научи — обясних. — Преди революцията е учил в Сомюр.
Излязохме заедно от обора и се запътихме обратно към къщата. Главата ми едва стигаше до рамото му, виждах как скъсяваше крачките си, за да ги изравни с моите.
— Аз разполагах само с литература — отговори той. — „Ecol de Cavalerie“ от Ла Гуерниер ми беше като библия, но нямаше нито един човек, който би могъл да ми покаже някои практически упражнения.
— Дори само с помощта на книгата сте постигнал много. — По ослепително синьото небе се гонеха бели облачета, от къщата се носеше миризма на огън. — Честно казано, бях много учудена, когато първия път установих колко добре обяздена е кобилата. Обикновено англичаните са тромави и…
Той не отговори и аз изпитах опасения, че бях засегнала кавалерийската му чест.
— Исках само да кажа, че англичаните не яздят в класически стил — опитах се да се оправдая.
— В младостта си херцог Уелингтън е яздил в манежа на Анжер — каза Ейдриън. — Винаги е бил на мнение, че английската кавалерия се състои от некадърници.
Татко беше на същото мнение, но аз сметнах за по-умно да не се задълбочавам в тази тема.
— Сигурна съм, че херцогът не е имал предвид вас, като е изказвал тази оценка — отговорих.
Ейдриън явно се развесели от начина, по който защитих ездаческото му изкуство.
— Учих много — беше всичко, което каза. Когато минахме покрай старата млекарница, земята беше заледена и аз закрачих по-внимателно, за да не се подхлъзна.
— В Лисабон имах възможност да яздя в кралския манеж — казваше точно в този момент Ейдриън. — Това беше дар от небето.
Погледнах го и той ми се усмихна. За първи път се усмихваше по този специален начин и сърцето ми заби като безумно.
— Върнах се от Португалия с млад лузитански жребец — заключи гордо той и отново ми се усмихна.
Не можах да се удържа и го зяпнах смаяно. Лузитанските коне са топлокръвни, характерни за Португалия, и от векове насам се отглеждат единствено за дресура. Те са скъпи и редки като липицанските от испанския придворен манеж във Виена.
— Тук, в Англия? — попитах задъхано. Португалците бяха известни с нежеланието си да продават скъпоценните си коне извън страната.
— Да, в обора на Грейстоун — отговори с усмивка Ейдриън. — Непременно трябва да го видиш и да го пояздиш.
7
— Много ли се ядоса брат ти, че са те изхвърлили от Оксфорд? — попитах Хари. След първото посещение преди пет дни съпругът ми не бе идвал отново в Ламбърн. Днес Хари се появи за първи път оттогава.
Седяхме, както обикновено, в библиотеката и Хари сладко си хапваше от масленките на мисис Ноак. Когато омете всичко до троха, той заговори мрачно:
— Ейдриън не беше гневен, а по-скоро разочарован. Мисля, че съвестта ми щеше да понесе много по-добре изблик на гняв, отколкото това тихо недоволство.
Разбирах го много добре.
— Разбира се, той очаква да продължа следването си — обясни Хари. — Нареди ми междувременно да уча с тукашния свещеник, за да не изоставам.
— Мислиш ли, че ще ти остане време да търсиш Пади? — попитах колебливо.
— Кейт, намирането на Пади е най-важната ми задача — успокои ме Хари и отпи голяма глътка чай.
Да чуя това, беше голямо облекчение за мен, тъй като бях започнала да се тревожа какви последствия ще има завръщането на Ейдриън върху нашите търсения.
— Прочете ли вчерашния „Морнинг пост“? — попита Хари.
— Не. — От пет дни не бях хапвала почти нищо, днес дори не опитах чудесните сладки на мисис Ноак. — Получавам вестниците с няколко дни закъснение.
— Ейдриън ги получава навреме — каза Хари и вдигна веждата си по начин, който вече ми беше направил впечатление у Ейдриън. Интересно защо, досега не бях забелязала този навик у Хари.