— А аз си мислех, че всички жени обичат новите дрехи.
— Да, аз също се харесвам в нова рокля — отвърнах искрено. — Само че покупките са адски досадни. Мисля, че шивачката е най-доброто за мен. Може да ми вземе мерки и после да ушие всичко, от което по нейно мнение се нуждая.
Ейдриън се усмихна развеселено. Е, не ме беше грижа, че ме намираше смешна. Само да можех да разбера кои от забележките ми го разсмиваха. Удостоих го с мрачно заплашителен поглед, но той като че не го забеляза.
— Ще ти трябва и камериерка — добави той. — Да наредя ли на Уолтърс да потърси подходящо момиче?
Бях готова да дам съгласието си, когато в паметта ми внезапно изникна споменът за едно обляно в сълзи, зачервено и измъчено, женско лице.
— Има едно момиче, което бих желала за своя камериерка — заговорих трескаво. — Възможно ли е да изпратите някого в Шарлууд, който да я вземе? — Шарлууд беше само на десет мили от Грейстоун и реших, че не искам твърде много.
— Но, разбира се — отговори с готовност Ейдриън.
— Името й е Роуз и беше домашна прислужница.
Мъжът ми смръщи чело.
— Казах, че ти трябва камериерка, Кейт, не домашна прислужница.
— О, обърках се. Докато живеехме в Шарлууд, тя беше камериерка на братовчедката Луиза. — Това си беше чиста лъжа, но излезе без усилие от устните ми.
Сивите очи обходиха лицето ми и проницателността в тях не ми хареса. Все пак успях да отговоря на погледа му с детска невинност.
— Нямам нищо против — рече най-после той. — Един от конярите ще иде още днес или утре и ще я доведе.
Помълчах малко, преди да кажа:
— Според мен трябва първо да се уверите, че вуйчо ми не си е вкъщи, и после да изпратите човек за Роуз.
— Мислиш ли, че няма да й позволи да дойде?
— Той ви мрази — отговорих откровено. — Не вярвам, че би ви дал и троха от трапезата си, ако знаеше, че ви е нужна.
Ейдриън ме погледна втренчено. Веднага беше разбрал, че крия нещо от него. Затова побързах да променя темата и да отклоня вниманието му от Роуз.
— С радост бих повикала и братовчедката Луиза.
— Като омъжена жена вече не се нуждаеш от компаньонка — напомни ми той.
— Работата е там, Ейдриън — в старанието си да го убедя изобщо не забелязах, че го нарекох на малко име, — че Луиза живее много зле. Тя не е омъжена, няма собствени средства, затова е принудена да живее в дома на брат си. Работи като икономка и детегледачка, без да получава нито стотинка за труда си. Луиза е много мила и добра, макар че е страхливка.
— Страхливка ли? Какво искаш да кажеш?
— Ами, щом непременно искате да знаете, ще ви кажа: аз бях изковала безброй планове как да се разделя с вуйчо си, да стана независима и да печеля сама издръжката си, а Луиза ги отхвърли всичките. Все още не ми се вярва, че намери слабото място във всеки от тях.
Ейдриън ме гледаше с нямо възхищение. Почувствах се като героиня от модна пиеса.
— Да, тази Луиза наистина е малодушна — проговори най-сетне той. — А мога ли да попитам какви по-точно бяха плановете ти?
Описах му най-добрия.
— Бях решила да се преоблека като момче и да си потърся работа в някоя конюшня. Знаете колко добре яздя, милорд. Всеки собственик на конюшня щеше да ме назначи.
Ейдриън остана напълно сериозен.
— Аз със сигурност щях да те назнача.
— Ето, виждате ли! — извиках триумфално.
— Мога ли да попитам какви бяха възраженията на братовчедката Луиза срещу този превъзходен план?
— Тя каза, че никой няма да ми даде отделна стая и ще се наложи да споделям едно помещение с други мъже. И че в този случай ще ми бъде много трудно да не се разкрия.
Устните му потръпнаха.
— Права е била.
Погледнах го подозрително.
— Надсмивате ли ми се?
— Трябва да призная, че съм напълно съгласен с оценката на братовчедката Луиза, що се отнася до умния ти план, Кейт, но не ти се надсмивам. В действителност се възхищавам на силния ти дух. — Той ме дари с ослепителна усмивка и подозренията ми се изпариха в миг. Не беше почтено от негова страна да си служи с тази усмивка.
Овладях се и се върнах на първоначалното си намерение.
— Ще позволите ли да изпратя за Луиза, милорд? Тя няма да ви създава затруднения, а и ще ме учи как да се държа в обществото.
— Пиши й още днес и я помоли да дойде. В тази къща има място за половината армия на Уелингтън.
— Да, но в Ламбърн се живее много по-добре — отговорих и той въздъхна.
— Виж, Кейт, господарят твърде дълго е отсъствал от имението си. И тъй като нямам друг избор, освен да прекарам следващите няколко месеца тук, надявам се съседите и арендаторите да свикнат отново с мен и да направим дома си по-уютен.