— Кейт ще има нужда от нови дрехи, за да излезе в обществото — продължи Луиза. — Гардеробът й е… оскъден.
— Луиза, твоя задача е да я водиш по магазините, за да се снабди с всичко необходимо. Сметките ще пращаш на мен — отговори Шарлууд, който очевидно беше възвърнал доброто си настроение.
Стиснах устни. Не исках парите му.
Братовчедката Луиза ми се усмихна окуражително.
— Мила моя, ти ще бъдеш най-хубавото момиче в цял Лондон — изрече меко тя.
Отговорих на усмивката й, признавайки смелия й опит да ми върне жизнеността. Не се опасявах, че комплиментът й ще ми замае главата. Може би бях наследила чертите на баща си, но бях от ирландски произход и твърде бедна, за да се надявам на добра партия. Но нямах намерение да тежа на вуйчовата си кесия до края на живота си. А за да стана самостоятелна, трябваше да потърся начин да си изкарвам хляба. Може би, мислех си с нелечимия оптимизъм на младостта, в Лондон ще се намери нещо.
На следващата сутрин станах рано, за да изляза на езда. След края на януари, когато ловният сезон свършва, конете на вуйчо ми бяха в Шарлууд и аз ги яздех винаги когато времето позволяваше. Слънцето тъкмо изгряваше, когато излязох от стаята си и тръгнах покрай спалните по тъмния коридор с картини по стените. Видях едно момиче да излиза от стаята на вуйчо и спрях стъписана.
Беше Роуз, една от прислужничките. Напълно облечена, но красивата й медноцветна коса висеше разбъркана на гърба. Като ме видя, тя се дръпна и смутено се притисна до стената. Зяпнах я смаяно и веднага забелязах грозния червен отпечатък на лявата й буза. Очите й бяха зачервени, личеше й, че е плакала.
— Какво ти е, Роуз? — попитах тихо.
— Нищо, мис Фицджералд, нищо ми няма — отговори едва чуто тя.
Но аз бях сигурна, че се е случило нещо. Погледът ми се отмести от белязаното й лице и се насочи към вратата на вуйчовата спалня.
— Занесох сутрешния чай на лорд Шарлууд.
Както вече казах, слънцето едва изгряваше.
— Разбирам — проговорих през стиснати зъби.
Тя се промъкна опипом по коридора, все така притиснала гръб към стената.
— По-добре е да си отида — прошепна с треперещ глас тя.
Кимнах мълчешком. Струваше ми се, че така беше най-добре и за нея.
Когато възседнах коня, мислите ми отново се насочиха към Роуз. Очевидно бе получила заповед да сподели леглото на вуйчо ми и както изглежда, преживяването не е било особено приятно. Винаги когато се сещах за червеното петно на бузата й, стомахът ми се преобръщаше. Но най-лошото беше съзнанието, че не можех да сторя нищо, за да й помогна да се освободи от лапите на господаря.
Тогава разбрах, че и за мен няма да бъде лесно да се освободя от опеката му.
Лондонският въздух подейства на братовчедката Луиза неочаквано тонизиращо. Тя ме отведе почти веднага на Бонд Стрийт и обикаляхме с часове модните магазини. Имах чувството, че във всеки магазин оставяше по една от годините си. Уплаших се от лекотата, с която харчеше парите на Шарлууд, но тя ме успокояваше отново и отново с уверението, че той няма нищо против.
— Луиза, на колко години си? — попитах, когато след мъчителните (и много скъпи) сеанси в модния салон „Фаншон“ седнахме в известното заведение „Гюнтер“ и си поръчахме сладолед.
— Наскоро навърших четиридесет и една — отговори тя.
А аз си мислех, че е минала шестдесетте!
— Но ти си по-млада от баща ми! — изтърсих в учудването си аз. Баща ми почина на четиридесет и шест и в гъстата му черна коса нямаше нито едно бяло косъмче, докато меките кестеняви къдрици на Луиза бяха силно посивели.
Споменът я накара да се усмихне.
— Значи Даниел не е остарял?
— Ти си познавала баща ми?
— През лятото, когато срещна майка ти, аз бях в Шарлууд.
Историята ми беше много добре позната. Татко доставил един кон на бащата на майка ми и като я видял, веднага решил да остане и да тренира конете на дядо. Цяло лято се срещали тайно, а през септември мама избягала с любимия си в Шотландия, където се венчали.
Усмивката на Луиза тежеше от спомени.
— Кейт, баща ти изглеждаше страхотно. Лизи се влюби в него от пръв поглед. През нощта на бягството аз й помогнах да си събере багажа.
Гледах я изумено. Не можех да повярвам, че Луиза е познавала родителите ми.
Една елегантна жена на средна възраст, която мина покрай масата ни, хвърли презрителен поглед към кафявото ми кожено палтенце, което наистина беше доста овехтяло. Отговорих на погледа й така високомерно, че тя се стресна. Старо плашило, помислих си ядосано.