— Трябват ни кучета — казах аз.
Мълчание.
— Кучета ли? — повтори със съмнение в гласа той.
— Точно така. Няколко кучета ще направят къщата много по-приятна за живеене. Никога ли не сте имали куче, милорд?
Мускулите на лицето му се стегнаха.
— Никога не бих довел куче в къщата, където живееше баща ми. — Очите му останаха безизразни. — Той не обичаше животните.
Такъв не ми харесваше, но нямах право да му покажа, че съм забелязала унинието му.
— И аз не съм имала куче — заразказвах бодро. — Непрекъснато бяхме на път и нямаше как да го гледам, но винаги съм искала да си имам куче.
— Обещавам ти, че ще го имаш. — Лицето му се отпусна, в очите му изгря усмивка и аз се разтопих. Наистина не беше почтено от негова страна. Погледът му отново се плъзна по багажа ми.
— Мисис Пилен ще ти изпрати няколко момичета да разопаковат куфарите — заключи той. — Вечерята е след два часа. — И излезе.
9
В изисканите лондонски домове вечерята се сервираше в осем или дори в девет, но в провинцията хората сядаха на масата към шест. Бях облякла единствената си вечерна рокля от синя тафта, която бях купила в Ламбърн, и вдигнах косата си на тила. Модата изискваше да спусна отстрани няколко навити кичурчета, но не успях да се справя сама и останах с обичайната прическа.
Докато чаках в дневната си да ме повикат за вечеря, ръцете ми изстинаха и пристъпих към огъня, за да ги стопля. Много добре знаех, че студените ръце не се дължат на температурата в помещението, която беше много приятна, а на факта, че умирах от страх.
„Ще спим ли заедно? — Да.“
Този простичък диалог не ми излизаше от ума. Тук бях в неговия дом. Той ме беше представил на целия персонал като своя съпруга. Беше готов да извлече най-доброто от неприятната ситуация. Щяхме да си останем женени.
Дали ще го направи тази нощ?
Побиха ме студени тръпки и хвърлих поглед към елегантния златен часовник, поставен върху красивия бял перваз на камината. Беше време да сляза в трапезарията.
Мъжът ми и брат му бяха вече в салона. И двамата носеха обичайния вечерен костюм: едноредни черни жакети, бели ризи с връзки, бели жилетки, жълто-кафяви панталони до коленете и бели копринени чорапи. В сравнение с тях моята рокля беше твърде скромна.
— Я виж ти, Кейт! — провикна се Хари. — Никога не бях те виждал във вечерна рокля. Изглеждаш прекрасно! — Погледът му беше пълен с възхищение и аз веднага се почувствах по-добре. Обърнах се към съпруга си с надеждата, че ще повтори комплиментите на брат си.
Ала Ейдриън каза само:
— Да вървим в трапезарията. — Подаде ми ръка и аз колебливо положих пръстите си върху безупречната черна материя на жакета. Следвани от Хари, стъпихме на великолепния мраморен под и влязохме в трапезарията.
Помещението беше наистина величествено, издържано в три цвята: кремаво, светлозелено и златно. Единственият по-тъмен тон беше на четирите тъмнозелени ниши в лявата стена, очевидно, за да бъде в ефектен контраст с белите мраморни статуи, поставени в тях. Отсрещната стена беше разделена от четири високи прозорци, които излизаха на терасата. От тавана, украсен с картини в кремаво и златно, висеше огромен кристален полилей. Около продълговатата махагонова маса, където бяха поставени сребърни прибори за три лица, стояха дванадесет стола с розова тапицерия. До стената бяха наредени допълнителни столове.
Ейдриън ме настани в единия край на трапезата и зае място срещу мен. Мястото на Хари беше точно в средата. Господата седнаха и се погледнахме през огромната излъскана повърхност, която светеше ослепително. Слуги в синьо-златни ливреи донесоха първото ястие, супа, която ми беше напълно непозната. Благородният порцелан, украсен с герба на семейство Грейстоун, беше с ръб в кобалтово синьо и златно. Посегнах към лъжицата си и предпазливо опитах супата.
От другия край на масата Ейдриън отбеляза, че супата „мули-гатани“ (не съм сигурна, че мога да го произнеса правилно) е чудесна. Мисля, че беше прав.
Опитах още една лъжичка. Стори ми се малко по-пикантно от храната, с която бях свикнала.
Моят прислужник — казвам моят, защото стоеше точно зад стола ми — попита дали искам вино. Обикновено пия вода или лимонада, но този път помолих за вино.
— Това е червено вино, Кейт — обади се Ейдриън. — Опитвала ли си някога червено вино?
— Разбира се — отговорих с достойнство аз и отпих малка глътка. Стори ми се много по-вкусно от супата. Отпих по-голяма глътка.
Отнесоха супата и аз се разтреперих. Имах чувството, че готвачът на Ейдриън всеки миг ще нахлуе в трапезарията и ще попита защо не съм си изяла супата. Поднесоха второто ястие — пиле с някакъв сос и най-малко осем гарнитури. Пилето беше много хубаво, но аз не изпитвах глад. Въпреки това хапнах малко от месото, но не се докоснах до гарнитурите, които бяха наредени на масата. Вместо това помолих за още вино.