Хари го погледна учудено.
— Не, никакви.
— Напротив — възрази настойчиво Ейдриън.
Хари се намръщи, но смразяващият поглед на по-големия брат го усмири.
— Е, добре — промърмори той и изрита перваза на камината с върха на ботуша си като разочаровано хлапе.
Поведох Пади към библиотеката, безкрайно благодарна на съпруга си, който беше разбрал, че искам да остана насаме със стария си приятел.
Пади огледа доволно отрупаните с книги шкафове. Посочих двата стола пред писалището на Ейдриън.
— Имате невероятна къща, мис Катлийн — проговори почтително той и седна. — Мистър Даниел щеше да се гордее с вас.
Седнах срещу него и го погледнах очаквателно.
— Съпругът ви изглежда добър — продължи Пади. — Надявам се, че не сте се омъжили за него само заради лузитанския жребец?
Въздъхнах и му разказах цялата история на брака си.
— Виждаш, че бедният Грейстоун се опитва да извлече най-доброто от болезнената ситуация, в която беше поставен — гласеше заключението ми.
— Мисля, че няма много мъже, които биха счели брака си с вас за лоша сделка, момиче — отговори със знаещ поглед той. — А и не ми изглеждате особено нещастна.
Усетих как по бузите ми пропълзя предателска червенина и отместих поглед.
— Не съм нещастна.
— Не биваше да ви оставям в дома на Шарлууд — отсече Пади и мекият му ирландски акцент прозвуча неочаквано твърдо. — Вярно, мистър Даниел поиска така, и тогава се съгласих. Но не биваше да го правя.
— Откъде можеше да знаеш, че вуйчо ми е негодник?
— Аз идвах при вас — призна ми той. — Около месец след смъртта на мистър Даниел бях в Шарлууд и ратаите в обора ми казаха, че живеете в къщата с една роднина. Веднъж даже ви зърнах отдалече и ми се стори, че сте добре.
— Ти си ме видял? Защо не ме повика?
— Момиче, вие бяхте още в траур. Лицето ви беше толкова тъжно. Реших, че не е много подходящо да будя в душата ви болезнени спомени.
За първи път признах пред себе си, че бях много засегната, когато Пади ме предостави на съдбата ми. Беше ми много приятно да разбера, че не ме е изоставил напълно, че е идвал да провери добре ли живея.
— Когато през пролетта се върнах в Шарлууд — продължи Пади, — узнах, че са ви отвели в Лондон, за да ви представят, в обществото. Следващия път ме уведомиха за женитбата ви.
— Значи, когато разбра, че съм омъжена, реши, че вече можеш да ме видиш?
— Крайно време беше — отговори просто той. — Липсвахте ми, мис Катлийн.
— И ти ми липсваше, Пади — отговорих с треперещ глас аз. — Мислех си, че си ме забравил.
— Никога няма да ви забравя. Но баща ви държеше да заемете мястото си в семейството на майка си и аз не исках да се меся.
Усмихнахме се един на друг, и двамата с просълзени очи. След малко казах:
— Пади, аз мисля, че татко е бил убит и че маркиз Стейд има нещо общо с убийството му. — Разказах му подробно за срещата със Стейд в Лондон.
Докато говорех, Пади ме слушаше внимателно и от време на време кимаше. Когато свърших, помисли малко и заговори бавно:
— Отдавна си мислех, че смъртта на мистър Даниел не е ловна злополука. След като вие напуснахте Нюмаркет с лорд Шарлууд, реших да поразпитам наоколо, но не открих нищо съществено.
— Според мен Стейд е замесен в убийството на татко — повторих упорито аз. — Помниш ли, че татко много държеше да му продаде двата ловни коня, които купихме в Ирландия? Те бяха чудесни животни и можеше да ги продаде, на когото си иска и на по-добра цена. Защо трябваше да отидем точно в Нюмаркет и да потърсим Стейд?
— Права сте — отговори замислено Пади. — Помня много добре двете кончета. Купихме ги в Голоуей.
Погледнахме се втренчено. Голоуей е на западния ирландски бряг, а Нюмаркет е на източния бряг на Англия. Твърде дълъг път, за да продадеш някому два добри, но не чак необикновени ловни коня.
— Ако Стейд е убил татко, искам да бъде наказан — отсякох аз.
Пади беше напълно съгласен с мен, което не ме изненада, защото беше ирландец.
— Въпросът е откъде да започнем — попита той. — Мисля, че следата, ако изобщо има такава, е отдавна изстинала.
— Аз пък мисля, че трябва да започнем с двата ловни коня — обясних аз. — Бихме могли да съберем някои сведения във фермата, от която ги купихме.
— Купихме ги от Джеймс Фаруел от фермата Айнишфри. — Пади никога не забравяше имена.
— Виж, Пади, знам, че доскоро си бил в Ирландия, но не би ли могъл да заминеш пак? Вече имам пари и мога да ти платя пътуването.
Верният ирландец ме погледна мрачно.
— Ако искате да знаете, момиче, само преди няколко дни продадох един красив млад жребец на един армейски полковник за цели петстотин фунта. Няма да взема парите ви, мис Катлийн. Имам си достатъчно.