Пиех лимонада вместо вино, ядях си вечерята и слушах господата, които разговаряха за проблемите на страната. От време на време правех по някоя забележка, когато някой от тях поглеждаше в моята посока. В кристалния полилей, който беше голям почти колкото дъбовата маса, блестяха безброй свещи. В камината гореше буен огън. Дебелият килим поглъщаше стъпките на слугите. Навън се лееше дъжд, но до нас достигаше само приглушеният шум от барабаненето по стъклата.
— Вали — установих учудено аз.
Мъжете спряха да говорят и се вслушаха.
— Ако дъждът продължи и утре, ще вземем затворената карета — каза Ейдриън, обърнат към лейтенант Стейпъл.
Огънят запращя и временно заглуши трополенето на дъждовните капки. Когато пращенето утихна, всички разбраха, че дъждът се е усилил.
Отказах десерта и се обърнах към Ейдриън:
— Отивам да кажа лека нощ на Пади.
Той кимна и тримата мъже станаха да ми пожелаят приятни сънища.
Намерих Пади с мисис Пипен и Уолтърс да пият чай в стаята на икономката.
— Дойдох само да пожелая на Пади лека нощ — обясних аз. — Моля ви, седнете.
Старият ирландец протегна ръце и аз се сгуших в силната му прегръдка.
— Не искам да се тревожите за нищо, момиче — произнесе той със заповеднически тон.
— Обещавам да остана спокойна.
— Много добре. — Той ме огледа и ми намигна. — Ще се видим утре, преди да тръгна отново на път.
Утре всички ме напускат, помислих си обезкуражено, но изписах на лицето си усмивка и казах:
— Пожелавам ти приятни сънища, Пади. — Обърнах се към другите: — Желая ви лека нощ, мисис Пипен. Лека нощ, Уолтърс.
Двамата не бяха седнали, откакто влязох.
— Лека нощ, милейди — отговориха в хор. Кимнах и излязох, за да се прибера в стаята си.
Там ме чакаше Люси, за да ми помогне в събличането. „Да не забравя да питам Ейдриън дали е изпратил някого в Шарлууд, за да доведе Роуз“ — повтарях си като замаяна аз.
После се сетих, че можеха да минат седмици, а дори и месеци, докато го видя отново. Сигурно тази вечер нямаше да дойде в стаята ми. Вероятно предпочиташе да разговаря с лейтенант Стейпъл, вместо да дарява с любов нежеланата си съпруга.
Облякох нощницата си и се пъхнах в леглото. Унинието ми нарастваше. Освободих Люси и посегнах към „Благосъстоянието на нациите“, което четях за втори път, тъй като имах чувството, че Адам Смит е вложил в книгата си някакво послание, което при първото четене ми е убягнало.
Погледът ми беше устремен към книгата, но в действителност се вслушвах напрегнато в шумовете, оттатък свързващата врата. Люси беше спуснала завесите на прозорците, но трополенето на дъжда по стъклата се чуваше съвсем ясно.
Прочетох поне четири пъти една и съща страница, когато острият ми слух долови разговор в съседната стая. Ейдриън говореше с камериера си. Сърцето ми направи огромен скок и книгата в ръцете ми потрепери. Погледнах буквите, но те се размиха пред очите ми. Въпреки това продължих да се взирам в разтворената книга, макар че всичките ми сетива бяха съсредоточени върху свързващата врата. Той трябваше да дойде.
И Ейдриън наистина дойде. Чух как вратата се отвори и бавно вдигнах глава от книгата си. Мъжът ми влезе и тихо затвори вратата зад гърба си.
— Ако нямаш настроение, Кейт, мога веднага да си отида — каза тихо той и ме погледна очаквателно. Беше загърнат в топлия си халат.
— Не си отивай — помолих.
Когато Ейдриън пристъпи към леглото ми, затворих книгата и я оставих на шкафчето до леглото. Надявах се, че той няма да забележи треперенето на ръката ми. Ейдриън приседна на края на леглото и ме погледна.
— Нося лоши вести — проговори мрачно той.
В първия момент не можах да разбера.
— Лоши вести?
— Малко преди да седнем да вечеряме, пристигна слугата, когото бях изпратил в Шарлууд да доведе Роуз. Момичето, което искаше да направиш своя камериерка, е мъртво.
Примигнах, опитвайки се да вникна в смисъла на думите му. Само това не бях очаквала да чуя.
— Роуз е мъртва? — повторих слисано. Погледнах го и като видях сериозността в очите му, изтръпнах. — Какво се е случило? — попитах.
— Починала от загуба на кръв, след като се опитала да се отърве от детето, което очаквала — обясни тихо той.
Затиснах с пръсти устата си.
— Велики боже! — Гласът отказваше да ми се подчинява.
— Съжалявам, мила. Грозна история наистина.