Реших да й се доверя.
— Луиза, работата е там, че не искам да се върна в Шарлууд. Затова трябва да намеря начин да си изкарвам прехраната сама.
— Тогава си потърси съпруг — посъветва ме с усмивка тя.
Усетих как лицето ми отново прие израза, който татко наричаше „магарешка муцуна“.
— Не ми трябва съпруг — отговорих твърдо.
Луиза се усмихна снизходително.
— О, мила моя, всяка жена има нужда от съпруг.
Тъй като не намерих подходящ отговор за обидната забележка, се опитах да мисля за покупките, които бяхме направили сутринта, за дузините модни салони и магазини за шапки по Бонд стрийт.
Изпитах потискащото чувство, че Луиза има право по отношение на шансовете ми да стана гувернантка, но бях сигурна, че има и други възможности.
— В Лондон има безброй магазини — заговорих отново. — Не бих ли могла да си намеря работа като продавачка?
Луиза изглеждаше ужасена.
— Нима мислиш, че Шарлууд ще допусне племенницата му да печели пари като продавачка в Лондон?
— Той не се интересува от мен — възразих. — Ще се радва да се отърве от мен завинаги.
— Може би, но толкова повече се интересува какво говорят за него в обществото. Представяш ли си приятелите му да узнаят, че племенницата му работи като шивачка на шапки?
Бързо намерих отговор.
— И защо трябва да узнаят? Ще си потърся работа в магазин, чиято клиентела не е от доброто общество.
Лицето на Луиза стана сериозно. И двете бяхме забравили сладоледите си, които бавно се топяха в стъклените купички.
— Нямаш право да се откажеш от закрилата, която ти предлага вуйчо ти — каза тя. — Ако го направиш, Кейт, ако се опиташ да се издържаш сама в Лондон, с теб ще бъде свършено.
— Мога и сама да се грижа за себе си — възразих.
— След по-малко от седмица ще те изнасилят — отвърна остро Луиза. — Животът в Лондон е по-различен, отколкото в провинцията, Кейт. Тук гъмжи от съмнителни хора, уж дошли да си търсят работа, които нямат никакви скрупули и не биха пожалили една самотна млада жена.
Прехапах устни.
— Ще си купя револвер. — Упорството ми нарастваше. — Татко ме научи да стрелям. — Никога не съм се обезкуражавала лесно.
Луиза изпрати умолителен поглед към небето.
— Ти си непоправима, Кейт! Та опитай се да помислиш малко! Ако някой те нападне изотзад в мрака, няма да имаш време да извадиш оръжието, камо ли да стреляш.
Не бях безпомощна млада глупачка, която не познава света. Много добре помнех колко често татко беше заставал между мен и мъжете, които ме поглъщаха с жадни и парещи погледи. Луиза беше права. За съжаление. Хапнах малко от размекнатия сладолед и отново започнах да си блъскам главата над отчаяното си положение. Изведнъж в ума ми експлодира невероятна идея и освети пътя ми като фойерверк в нощното небе.
— Ще се преоблека като момче! — извиках. — Когато се занимавах с конете, винаги носех панталон. А като си отрежа и косата… — Усмихнах се тържествуващо. — Луиза, това е блестяща идея! Никой не би изнасилил момче!
— Ти май се шегуваш — прошепна смутено Луиза.
— Разбира се, че не се шегувам, Луиза. Можеш да бъдеш сигурна, че ще получа работа във всяка конюшня, където се кандидатирам. Познавам конете, отраснала съм с тях. — Само без фалшива скромност, помислих си. Колкото повече размишлявах, толкова повече харесвах тази идея. — Припомни си Розалинда в „Както ви харесва“ — извиках въодушевено. — Тя успя да измами всички. Защо и аз да не успея?
Луиза ме гледаше със смесица от възхищение и ужас.
— Дори ако наистина разбираш от коне и умееш да ги тренираш, това няма да ти донесе изгода. — Бузите й бяха зачервени от вълнение и я правеха почти красива. — Даже да си намериш добра работа, Кейт, никой няма да те удостои с лукса да живееш сама. Няма да имаш отделна стая, ще делиш общото помещение, а може би и леглото с другите работници. Не можеш да живееш сред мъже и да криеш пола си, Кейт.
Смръщих чело. Не можех да й простя, че беше направила на пух и прах чудесните ми планове.
— Луиза, защо си такава песимистка? — попитах горчиво.
— Не съм песимистка, а реалистка — отговори сериозно тя и отново стана старата безлична Луиза. — Съветвам те да си потърсиш съпруг, Кейт. Това е единственото разумно решение.
2
Въвеждането ми в Лондонското общество, bon ton, както го наричаше пресата, не можеше да се каже, че имаше кой знае какъв успех. Заради вуйчо и Луиза бях поканена на няколко по-големи балове, но много скоро ми стана ясно, че според лондонската аристокрация аз не бях достойна да бъда допусната в салоните Алмейк, Светая светих на благородниците.