На баловете, които посещавах, картата ми за танци винаги беше запълнена. Канеха ме и на други обществени забавления: чайове, закуски, музикални соарета и така нататък, но младите мъже, които бъбреха и танцуваха с мен, предпочитаха да флиртуват, не и да правят предложения за женитба.
Откровено да си призная, бях разочарована. С цялото си сърце копнеех за собствен дом и колкото и неприятен да ми беше съветът на братовчедката Луиза, съзнавах, че тя имаше право, като ми каза да си намеря мъж, а с него и дом. Предполагам, че този силен стремеж към уседналост трябва да се припише на циганския живот, който бях водила в детството си. Очевидно хората са така устроени, че желаят онова, което нямат.
Тъй като вуйчо ми беше прекарал по-голямата част от зимата извън Шарлууд, тези седмици в Лондон бяха първата ми възможност да остана по-дълго в компанията му, но това не го направи по-симпатичен. Напротив, колкото повече време прекарвах с него, толкова по-неловко се чувствах, макар отново и отново да си втълпявах, че ставам смешна, че той е брат на майка ми, който ме е приел в дома си и е изхарчил много пари за мен, и други подобни.
Само че очите му не ми харесваха. Те създаваха впечатление на изключително ясни и преми, но когато отговарях на погледа му, не можех да проникна в тях. В измамната им яснота беше скрита тайна, която ми напомняше за някого, но в никакъв случай не и за мама. Имах чувството, че именно тази прилика беше в основата на враждебността ми, но колкото и да се опитвах, не можех да се сетя на кого го оприличавах — до онази вечер, когато втората дъщеря на семейство Котрел дебютира в обществото с голям бал.
Помня как стоях в балната зала на Котрел пред пищна украса от розови и бели цветя и чаках партньорът ми да донесе по чаша пунш. Докато обхождах с поглед танцовата площадка, забелязах вуйчо си. Улових го точно в момента, когато лицето му рязко се промени. Това беше само моментна грешка, в следващия миг очите му отново станаха кристално ясни. В онзи бегъл момент обаче разбрах на кого ми напомня — на Султан, единствения кон, когото баща ми заповяда да убият. Погледът на кафявия скопен жребец притежаваше загадъчен блясък и същият този блясък се появи сега в очите на вуйчо. Султан се бе опитал да ме убие.
— Единственият кон, който е лош и зъл до дъното на душата си — беше ми казал татко. — Бих могъл да го продам на някоя лековерна душица, защото има красива външност, но не искам да обременявам съвестта си с продажбата на този зъл дух.
Погледнах към вратата, за да видя кой беше предизвикал този моментен изблик на омраза в погледа на Шарлууд. Тогава за първи път видях Ейдриън.
Застанал в горния край на трите стълбища, които водеха към балната зала, той беше свел глава и слушаше какво му говореше домакинята. Изправена до него, мисис Котрел изглеждаше съвсем дребна, но аз вече й бях представена и знаех, че е доста по-висока от мен.
— Заповядайте чаша пунш, мис Фицджералд. — Партньорът ми най-после се върна.
— Кой е джентълменът, който разговаря с мисис Котрел? — попитах.
Мистър Пътнъм погледна през навалицата на танцовата площадка към двойката на стълбището.
— Това е Грейстоун. — Тонът му издаваше искрено възхищение. — Преди няколко месеца се отказа от офицерските си правомощия, за да се върне в Англия. Казват, че ще влезе в правителството. Ако зависи от Касълрей, ще го пратят във Форин офис.
Това име беше познато дори на мен. Майор Ейдриън Едуард Сейнт Джон Удроу, граф Грейстоун, виконт Рексхол и барон Ууд Ламбърн, беше един от великите герои в битката при Ватерлоо, която се беше състояла миналата година. Херцог Уелингтън отличи специално заслугите му, а парламентът го окичи с лавров венец. След голямото сражение майорът беше останал във Франция, за да помага на Уелингтън, който беше главнокомандващ на съюзническите армии и отговаряше за възстановяването на победената страна.
Музиката беше замлъкнала и аз можах да видя как Ейдриън си проби път през чакащите новия танц двойки. Косата му беше златисторуса и блестеше като огряна от лунната светлина, докато крачеше под високия таван с безброй кристални полилеи. Хората се отдръпваха и му правеха път, той спираше от време на време и разменяше по някоя любезна дума с познати, но явно имаше определена цел. Спря пред високо стройно момиче, което също ми беше познато: лейди Мери Уестън, дъщерята на херцог Уорхем. Двамата си поговориха и когато обявиха следващия танц, излязоха под ръка на танцовата площадка.
Вуйчо изникна внезапно зад гърба ми и ме отдели от партньора ми. Излязох да танцувам с него, като се опитвах да скрия неохотата си. Той застана в редицата до Грейстоун, а аз се озовах до лейди Мери, която с усмивка ми направи място. На един от последните балове бяхме прекарали няколко минути заедно в салона и тя се държа много мило с мен. Повечето от младите дами, с които се запознавах по баловете, изобщо не бяха любезни.