— Ти наистина не си загрял защо сега още не бива да спечелим — каза Себастиан. — Но все пак трябва да се подчиняваш.
Сетне се огледа за Ули. Ръцете на малкия бяха премръзнали и той ги бе тикнал в джобовете на панталоните си. Когато забеляза погледа на Себастиан, бързо измъкна пръстите си навън и се включи в бомбардировката.
В това време Мартин, Джони и Матиас се носеха по улица „Овощарска“; изчезнаха в ъгловата къща, прекосиха тичешком двора, прескочиха зида и се намериха пред входа към задния двор на дома, където живееше Егерланд.
— Ето вратата на избата — прошепна Мартин.
Матиас предпазливо натисна дръжката и тримата безшумно заслизаха по хлъзгавите стъпала. Сред пълен мрак. Миришеше на стари картофи. Продължиха пипнешком през тесни ниски ходници. На няколко пъти трябваше да завиват.
Изведнъж Джони дръпна Мартин за ръкава. Спряха и забелязаха страничен коридор, който бе осветен. Бавно се запромъкваха по него и чуха непознат момчешки глас.
— Курт — каза гласът, — пак-минаха десет минути.
— Е, тогава да се хващаме отново на работа! — рече друг непознат глас. — Вече ме заболяха ръцете!
Чу се силно пляскане — шест пъти едно след друго. И после отново стана тихо като в гроб.
— Най-много се учудвам, че не се срамувате! — каза внезапно трети глас.
— Това е Кройцкам — прошепна Джони.
Продължиха да се промъкват, докато видяха какво е положението.
Зад една притворена врата, скована от летви, стояха двама ученици от реалното училище, а на стар, разклатен кухненски стол седеше Руди Кройцкам. Беше овързан цял с едно въже за простиране, не можеше да помръдне крайниците си и бузите му бяха неестествено червени.
На една маса догаряха три свещи. А в най-отдалечения ъгъл, между дърва, брикети и въглища, бе изправена елха.
Бащата на Егерланд я беше купил преди два дни.
— Ще ви се отплатя, щом ме освободят приятелите ми — каза Кройцкам разярен.
— Дотогава може и да плесенясаш — рече единият от реалистите.
— Най-късно след час те ще открият къде съм — отвърна уверено Кройцкам.
— В такъв случай ти предстои да изядеш още доста плесници — каза другият реалист. — Всеки десет минути по шест, това прави тридесет и шест за един час.
— Приложна математика! — извика първият и се разсмя така, че сводът на избата прокънтя. — А може би твоите хора ще пристигнат по-рано, а?
— Надявам се! — рече Кройцкам.
— Тогава за всеки случай да ти тръснем още половин дузина. Тъй да се рече, в предплата. Куртхен, заеми се.
Реалистът, който се казваше Куртхен, пристъпи съвсем близо към стола на Кройцкам, вдигна лявата си ръка и удари.
Сетне замахна с дясната, удари и каза:
— Дотук бяха две.
След това замахна отново с лявата, но в този миг Матиас вече се намираше до него и третата плесница получи самият Курт.
Той отхвръкна и падна с трясък сред клоните на коледното дърво на Егерландови. Остана сред елховите иглички и зарева, притиснал с ръка лявата половина от лицето си. Мартин, от своя страна, тръсна на другия реалист такова кроше, че момчето изгуби и ума, и дума. А Джони развързваше подпухналия Кройцкам.
— Бързо! — извика Мартин. — След две минути трябва да бъдем отново на строителната площадка.
Руди Кройцкам се протегна и опъна крушата си. Всичките кости го боляха. Бузите му бяха отекли тъй, като че ли в устата му имаше цял домат.
— От един и половина часа седя на тоя стол! — каза той и ритна здравата стола. — А сега е четири. И всеки десет минути по шест плесници!
— Това наистина не е шега — съгласи се Мартин и взе въжето за простиране.
Поставиха двамата реалисти с гръб един до друг и ги завързаха извънредно добросъвестно.
— Тъй! — рече Мартин. — А сега на бърза ръка върни плесниците на тия дангалаци! Два и половина часа са сто и петдесет минути. Колко плесници прави това, Курт?
— Деветдесет парчета — отвърна Курт през сълзи. — По четиридесет и пет на човек.
— Толкова много време обаче нямаме — рече Матиас. — Аз ще зашлевя на всеки по една-единствена плесница. И ще бъде все едно, че са получили от Руди деветдесет.
Сега вече се разрева и другият реалист.
— Руди, къде са впрочем тетрадките по диктовка? — запита Мартин.
Кройцкам посочи към един ъгъл.
— Не ги виждам — рече Мартин.
— Трябва да поогледаш по-внимателно! — отвърна Кройцкам.
В ъгъла имаше купчина пепел. Различаваха се още няколко листа овъглена хартия и ъгълче от синя подвързия.
— Свети Тарапонтий! — извика Матиас. — И ти твърдиш, че това са тетрадките по диктовка?