— Кой от господа учителите ви нареди да отидете в града? — запита възпитателят.
— Никой — отвърна Джони.
— С чие разрешение сте отишли?
— Измъкнахме се без разрешение — обясни Матиас.
— Не беше тъй — каза Мартин. — Аз заповядах на останалите да ме последват. Отговорен съм единствено аз.
— Твоята мания да поемаш отговорността заради другите ми е достатъчно добре известна, драги Мартин — каза строго доктор Бьок. — Не би тряббало да злоупотребяваш с това свое право!
— Той не е злоупотребил — извика Себастиан. — Налагаше ни се да идем в града. Крайно необходимо беше.
— Защо не замолихте за разрешение съответната инстанция, с други думи, мен?
— По силата на правилника за вътрешния ред вие не бихте ни разрешили — каза Мартин. — И тогава ние все пак щяхме-да се видим принудени да избягаме в града! Това шеше да е бъде много по-неприятно!
— Как? Нима щяхте да пренебрегнете моята недвусмислена забрана? — запита Юстуса.
— Да! — отговориха и петимата.
— За съжаление — добави едва чуто Ули.
— Та това е направо безподобно, господин докторе! — каза Хубавия Теодор и поклати глава.
— Не ми е известно да съм ви питал за вашето особено мнение — каза доктор Бьок.
Хубавия Теодор се изчерви като пуяк.
— Защо трябваше да идете в града? — запита учителят.
— Пак заради учениците от реалката — заразказва Мартин. — Те бяха нападнали един от нашите външни ученици. Този външен ученик и тетрадките по диктовка, които трябваше да бъдат занесени за преглед на господин учителя Кройцкам, бяха изчезнали. Друг от външните ученици ни съобщи това. И тогава вече беше ясно, че трябва да слезем в града, за да освободим пленника.
— Освободихте ли го? — запита учителят.
— Да — извикаха четирима от тях.
Ули мълчеше. Смяташе, че е недостоен да отговори утвърдително на тоя въпрос.
Доктор Бьок огледа разцепената горна устна на Джони и отеклото око на Матиас.
— Пострада ли някой? — Запита сетне той.
— Дума да не става! — рече Матиас. — Никой.
— Само тетрадките по диктовка… — подхвана Себастиан. Мартин го погледна толкова яростно, че той замлъкна.
— Какво е станало с тетрадките? — запита Юстуса.
— Били са изгорени в една изба пред очите на пленника, докато е бил вързан — каза Мартин. — Намерихме само пепелта.
— Мартин прибра пепелта в носната си карпа — заяви тържествуващ Матиас. — А пък аз ще подаря за нея урна.
Лицето на доктор Бьок незабележимо трепна. За една десета от секундата той се усмихна. Сетне отново стана сериозен.
— А какво ще правите сега? — запита той.
— Утре сутринта ще съставя списък — каза Мартин. — И всеки от съкласниците ще ми каже бележките, които е получил по диктовка от есента насам. Ще нанеса всички бележки и в началото на часа ще предам на господин учителя Кройцкам попълнения списък. А последната, още непрегледана диктовка ще трябва, разбира се, да направим още веднъж.
— Дяволска работа! — прошепна Матиас и от ужас се разтърси като куче, което са залели с вода.
— Не зная дали учителят Кройцкам ще се задоволи с това — каза Юстуса, — Пък и вие едва ли ще помните наизуст всичките си бележки. Все пак трябва да ви съобщя, че одобрявам постъпката ви. Държали сте се просто безупречно, немирници такива!
Петте момчета засияха като пет малки кръгли месечинки.
Хубавия Теодор, направи опит да се усмихне. Но това не му се удаде.
— Все пак остава си противозаконно — каза Бьок, — че сте напуснали училището без разрешение. Седнете на кушетката! Изморени сте. Да обмислим какво може да се стори.
Петте момчета насядаха на кушетката и впериха в своя Юстус погледи, изпълнени с доверие. Дванадесетокласникът остана прав. Всъщност много му се искаше де избяга. Доктор Бьок заснова нагоре-надолу из стаята и най-сетне каза:
— На случая би могло да се погледне съвсем формално и да се установи единствено, че сте излезли без разрешение. Какво наказание се налага обикновено в такива случаи, Себастиан?
— Отнема се правото за излизане из града в продължение на четиринадесет дни — отвърна момчето.
— Но биха могли да се вземат предвид и особените обстоятелства — продължи Юстуса. — И ако се подходи към въпроса така, няма да има спор, че вие като верни приятели е трябвало на всяка цена да идете в града. Тогава простъпката ви би се състояла само в това, че сте забравили да вземете разрешение.
Той пристъпи до прозореца и се загледа през стъклата. После, все още обърнат с гръб към тях, каза:
— Но защо не ме запитахте? Толкова ли малко доверие имате в мен?