Извърна се.
— В такъв случай сам аз заслужавам наказанието! В такъв случай за простъпката ви съм виновен аз!
— Но не, мили господин Юстус! — извика извън себе си Матиас, поправи се бързо и смутено рече: — Но не, уважаеми господин докторе. Надяваме се, че вие все пак знаете колко ви…
Ала не можа да изрече докрай започнатото. Срамуваше се да признае колко много обичаха човека, застанал сега до прозореца.
Мартин каза:
— Преди да тръгнем, за миг размислих дали не би било по-добре да ви попитаме. Но ми се стори, че няма да е добре, Не от липса на доверие към вас, господин докторе. Сам аз като че де зная защо се отказах.
Темата отново бе подходяща единствено за хитроумния Себастиан.
— Цялата работа е съвсем логична — обясни той. — Имаше само две възможности. Или да отхвърлите молбата ни; тогава щяхме да бъдем принудени да действуваме въпреки вашата забрана. Или пък наистина да ни пуснете; и тогава, ако на някой от нас се случеше нещо, щяха да търсят отговорност от вас. Срещу вас щяха да гракнат и учители, и родители.
— Нещо такова — каза Мартин.
— Та вие направо умирате от желание да поемете чужда отговорност — отвърна учителят. — Значи не ме попитахте единствено за да ми спестите неприятностите тъй ли? Е, хубаво! Ще си получите така горещо желаното наказание. С настоящото ви лишавам от правото да излезете през първия следобед след ваканцията, когато ще бъде даден отпуск. За да се спази правилникът за вътрешния ред, или? — Бьок погледна въпросително дванадесетокласника.
— То се разбира от само себе си, господин докторе — побърза да заяви Хубавия Теодор.
— Щ през този следобед, посветен на наказанието, ще бъдете мои гости тук, в кулата. Ще пием кафе и ще си побъбрим. Наистина, такова нещо не е упоменато в правилника за вътрешния ред. Но не ми се вярва, че срещу него би могло да се възрази нещо. Или?
И отново погледна дванадесетокласника.
— Но съвсем не, доктор Бьок — изписука Хубавия Теодор.
Идеше му да се пукне от яд.
— Приемате ли наказанието? — запита Бьок.
Момчетата зарадвани кимнаха и се смушкаха един друг с лакти в ребрата.
— Великолепно! — извика Матиас. — Ще има ли и сладкиши?
— Да се надяваме твърдо — рече Юстуса. — А сега, преди да ви изхвърля оттук, искам да ви разкажа една историйка. Защото смътно долавям, че доверието ви в мен все още не е толкова голямо, колкото би трябвало да бъде, за да се чувствувате добре, и колкото бих искал да бъде.
Хубавия Теодор се обърна кръгом и се накани да се измъкне на пръсти.
— Не, не, останете си тук! — извика Бьок.
След това седна зад писалището и обърна стола си тъй, че да може да гледа през прозореца. Навън, в зимната вечер.
— От онова време са изминали двайсетина години — подхвана той своя разказ. — Още тогава в тая сграда имаше момчета като вас. И такива строги дванаисетокласници. И такъв училищен възпитател. И той живееше в същата тази стая, в която седим сега ние… В историята се разказва за един от малките осмокласници, които преди двайсет години спяха във вашите железни легла и седяха на вашите места в класните стаи и в трапезарията. Той беше добро, прилежно; момче. Негодуваше срещу несправедливостите като Мартин Талер. Биеше се, когато това се налагаше, като Матиас Зелбман. Понякога седеше нощем върху перваза на прозореца и тъгуваше за дома като Ули фон Зимерн. Четеше страхотно умни книги като Себастиан Франк. И се усамотяваше понякога в парка като Йонатан Троц.
Момчетата мълчаливо седяха едно до друго на кушетката и слушаха благоговейно.
Доктор Бьок продължи:
— Един ден майката на това момче заболя сериозно. И тъй като иначе положително щеше да умре, докараха я от малкото й родно селище в Кирхбергската болница. Знаете къде е. Хей там отвъд, на другия край на града. Голямата червена тухлена сграда. С павильоните за изолиране на заразно болните в градината зад нея.
През ония дни малкото момче се тревожеше много. Нямаше минутка спокойствие. И понеже положението на майка му все повече се влошаваше, един ден то чисто и просто избяга от училище, прекоси града и отиде в болницата. Седна до леглото на болната и хвана горещите й ръце. После й каза, че на следния ден ще дойде пак — защото на следния ден за учениците се предвиждаше излизане, — и побягна обратно по дългия път.
При училищната порта вече го чакаше един дванайсетокласник. Той бе от ония, които не са достатъчно зрели, за да упражняват разумно и великодушно властта, която им е поверена. Запита момчето къде е било. Ала момчето по-скоро би си отхапало езика, отколкото да каже на тоя човек, че се връща от посещение при болната си майка. За наказание дванайсетокласникът го лиши от правото да излезе на следния ден.