— Какво става с тебе, Тео? — запита той. — Да не си болен?
Тая сцена бе неприятна за Мартин и той побърза да изчезне от стаята.
След като беше обиколил всички други осмокласници от интерната и беше нанесъл бележките им в списъка, си, той отиде при Джони Троц. Неговият старши по стая бе симпатяга.
— Какво, Мартине, пак ли си тръгнал по пътеката на войната? — запита той.
— Не — отвърна момчето. — Този път не. Искаме да поговорим с Джони за една коледна изненада.
Сетне двамата си зашушукаха и се споразумяха веднага след обяда на следния ден да завлекат Юстуса в градинския квартал.
— Само дано да не се лъжем — рече Мартин. — Инак ще стане ужасна история. Я си представи Непушача и Юстуса изведнъж да заявят, че изобщо не се познават?
— Това е напълно изключено — каза твърдо Джони. — За такива неща никога не се мамя. Можеш да разчиташ напълно на мен!
Той се позамисли.
— Не бива да забравяш следното: Непушача положително не се е заселил току-тъй с вагона си до нашето даскало! Наистина, той е илкал да заживее самотно, преди години е напуснал всичко, което го е заобикаляло, и не е оставил никакви следи. Но все пак не е могъл да се откъсне напълно от миналото. И като разговаря с нас, мисли за своето собствено детство. Толкова добре разбирам всичко това, Мартине! Чувствувам го тъй, сякаш самият аз съм го преживял.
— Навярно имаш право — рече Мартин. — Ех, че ще се радват двамата! А?
Джони кимна въодушевено.
— Щом разберем, че сме отгатнали правилно, ще се изпарим колкото може по-незабелязано.
— Всякак! — промълви Мартин.
Сетне се върна в стая номер 9. Извади от своя чин една картина, която бе нарисувал за родителите си. Тя не беше още съвсем готова и той се зае да я довърши. Искаше да я постави в къщи под елхата. Утре, най-късно в други ден трябваше да пристигнат парите за път, които майка му щеше да прати.
Картината бе доста странна. На нея се виждаше зелено езеро и високи планини, покрити със сняг. По бреговете на езерото растяха палми и портокалови дървета с големи портокали по клоните. Сред езерото плуваха позлатени гондоли и лодки с ръждивочервени платна. По крайбрежната улица минаваше синя колесница. Тая синя колесница бе теглена от шест бели коня с черни петна. В колесницата седяха родителите на Мартин с празничните си дрехи. А на капрата бе самият Мартин. Но беше по-възрастен отсега и имаше наперени тъмноруси мустаци. Около колесницата сетрупаха хора с пъстри южни облекла и махаха. Родителите на Мартин кимаха приветливо на всички страни, а Мартин бе отпуснал за поздрав плетения камшик.
Картината се наричаше: „След десет години“. И навярно с нея момчето искаше да каже, че след десет години то ще печели толкова пари, че тогава, водени от него, родителите му ще могат да предприемат пътешествия в чудни далечни страни.
Матиас огледа картината, присви леко очи и каза:
— Дяволска работа! Ти положително ще станеш един ден знаменитост като Тициан или Рембранд. Още отсега се радвам, като си помисля, че някогаще мога да казвам: „Да, Мартин Талер, той на времето беше първенец в класа ни. Юначага и половина беще при това. Какви попари сме сърбали двамата с него!“
При думата „сърбали“ обаче му хрумна, че пак е гладен, и той побърза да седне на чина си, където винаги държеше на склад хранителни продукти. От вътрешната страна на капака на чина бяха забодени с кабарчета снимките на всички световни боксови шампиони.
Дори Хубавия Теодор помоли Мартин да му покаже картината и намери, че е очебийно доказателство за талант.
Вечерта бе много приятна. Петокласниците и шесто-класниците си шушукаха и доближили глави, споделяха един с друг какви подаръци са си пожелали за празниците в писмата, изпратени до дома. А сетне единадесетокласникът Фриче започна да разказва нещо, което се беше случило сутринта в клас. Накрая почнаха да го слушат всички, които бяха в стаята.
— Всяка година Грюнкерн редовно прави една и съща шега — разказваше Фриче. — Редът на тази шега идва винаги, когато в единайсети клас трябва да предава за качествата на луната. Всяка година, и то повече от дванайсет години насам, той казва в началото на часа: „Днес ще говорим за луната, погледнете ме!“
— Че каква шега е пък това? — запита шестокласникът Петерман.
Но другите, които се смееха, му извикаха „млък!“ и той млъкна.
Хубавия Теодор каза:
— В нашия клас вече никой не се засмя на това.
В този миг шестокласникът Петерман прихна силно. Беше разбрал шегата.
— Е, загря ли? — запита Матиас.
Фриче каза:
— Ние му скроихме майсторски номер. Знаехме, че днес иде редът на тая шега, и бяхме уговорили помежду си всичко, до последната подробност. Когато директорът изрече прочутото си изречение, разсмя се най-задната редица от класа. И той, естествено, се зарадва. Сетне поиска да продължи урока. Но тогава се разсмя следващата редица. И Грюнкерн се зарадва пак. Но тъкмо когато се канеше да продължи, прихна да се смее третата редица. Той само изкриви лице. И тогава се разсмя четвъртата редица. Грюнкерн стана жълтозелен. В този миг почна да се смее първата редица. Товаго довърши окончателно. Крепяха го още прав, дето се вика, само дрехите му. „Не ви ли харесва шегата, господа?“ — запита той. Тогава стана Мюлберг и каза: „Шегата съвсем не е толкова лоша, господин директоре. Но баща ми казваше, че още по времето, когато той бил единадесетокласнйк, тази шега била вече толкова стара, че трябвало да я пенсионират. Как мислите, няма ли да е добре, ако ви хрумне нещо по-ново?“ Тогава след дълго мълчание Грюнкерн отговори: „Може би имате право“. И посред час побягна от класната стая и ни остави сами. Имаше такъв вид, сякаш бе тръгнал пеш на собственото си погребение.