В гимназията „Йохан Сигизмунд“ 24 декември започна с ужасно зрелище. Момчетата фучаха като подивели нагоре и надолу по стълбите. Един си забравил по недоглеждане четката за зъби в умивалнята. Друг търсеше ключа от куфара си, както се търси карфица. Трети забравил да прибере с багажа си кънките. Четвърти викаше подкрепление, защото куфарът му бе тъй препълнен, че можеше да се затвори само ако върху него седнеха най-малко трима души.
Дванадесетокласниците се преструваха, че съвсем не бързат толкова. Но когато не ги наблюдаваше никой, те фучаха из коридорите точно както по-малките.
Към десет часа сутринта училището вече се опразни наполовина. Вярно е, че ония, които заминаваха по-късно, все още вдигаха достатъчно врява. Но всеки запознат по-добре с живота в интерната можеше да почувствува, че преселението вече бе започнало.
По обяд през широко разтворената порта, се изниза и втората върволица. Фуражките бяха накривени. Тежките куфари се влачеха по снега.
Матиас се появи запъхтян няколко минути след тях. Беше се забавил при Ули. Джони стоеше при портата и му подаде ръка:
— Отваряй си хубаво очите за малкия! — каза Матиас. — Аз ще му пиша често. И приятно прекарване!
— Подобно! — каза Джони Троц. — Ще си отварям очите. Но ти си плюй на петите: Себастиан вече отмина напред.
— Тежка задача! — изпъшка Мац. — Трябва да се отбия още и при пекаря Шерф. Инак ще пукна от глад във влака. А не бива да поднасям подобна изненада на моите старци. Но слушай, поете над поетите, къде е всъщност Мартин, тоя безценен „талер“? Исках да се сбогувам с него. Никъде обаче не успях да го намеря. А пък в негово отсъствие ми е невъзможно да сторя това. Е, хубаво, предай му поздрав от мен. И да ми пише картичка, за да знам с кой влак ще се върне след ваканцията в нашето общообразователно заведение.
— Хубаво — рече Джони, — ще му предам. Но сега си затваряй устата и си обирай крушите!
Мац вдигна куфара на лявото си рамо и извика:
— Братле, утре ще ми подарят боксьорска круша!
Сетне пое към гарата с походка на опитен носач.
Гарата гъмжеше от гимназисти. Едни се канеха да пътуват на север. Други — на изток. Двата влака, които очакваха, щяха да минат през Кирхберг почти един след друг.
Дванадесетокласниците се разхождаха по перона със своите дами от часовете по танц и водеха разгорори като истински светрки мъже. Разменяха си букети и медени курабийки. От своята партньорка по танго, някоя си госпожичка, Малвина Шнайдиг, Хубавия Теодор получи табакера, която почти приличаше на сребърна. Гордо я показа на останалите дванадесетокласници и те прижълтяха от завист.
Себастиан, който стоеше наблизо и беше събрал около себе си цяла тълпа долнокласници, пускаше по адрес на дванадесетокласниците шеги, с които жънеше небивал успех.
Най-сетне пристигна и Матиас. Седна на куфара си и изяде една след друга шест кифлички. Малко след това в гарата влезе първият от двата влака. Гимназистите, които щяха да пътуват на север, го атакуваха като неприятелска крепост. Сетне се подадоха по прозорците на купетата и поведоха колкото можеха по-шумни разговори със съучениците си, които трябваше още да чакат. Един горнокласник провеси от влака табела. На нея пишеше: „Напред към дома!“ Някакъв петокласник бе смъкна разплакан от влака. Малкият глупчо беше забравил куфара си на перона. Но го намери и пак успя да се качи навреме.
Когато влакът потегли, всички размахаха фуражки. А госпожичките от часовете по танц развяха съвсем мъничките си носни кърпички. Едни крещяха: „Весела Коледа!“, Други: „Щастлива Нова година!“. А Себастиан извика: „Честита пролет!“ После влакът се измъкна от гарата.
Веселбите продължаваха и след това. И всички освен началника на гарата бяха в добро настроение. Той си отдъхна облекчен едва когато и вторият влак се отдалечи с пухтене и на длъж и шир не остана нито един гимназист. От своя гледна точка началникът на гарата беше всъщност прав.
В училищната сграда цареше пълно мъртвило. Десетината ученици, които щяха да заминат следобед, изобщо не вдигаха вече шум.
Сега Юстуса облече зимното си палто и заслиза надолу през тихия, побелял парк. Снегът бе засипал градинските пътеки. Никой не бе минал още по тях. Глъчката и смеховете бяха заглъхнали. Йохан Бьок спря и се вслуша в шумоленето на снега, който вятърът смъкваше от клоните. Е, сега вече голямата почивка и голямата самота можеха да започнат!
Когато сви по една странична пътека, забеляза следи от стъпки. Отпечатъци от момчешки обувки. Кой ли пък беше тръгнал да се разхожда по това време сам из парка?