Проследи дирите. Те водеха надолу, към кегелбана. Юстуса тръгна на пръсти през снега покрай тясната страна на бараката и предпазливо надникна зад ъгъла. На ниската оградка седеше едно момче. Беше опряло глава на една от дървените подпори и втренчено гледаше към небето, по което се носеха тежки, снежни облаци.
— Ехей! — извика Юстуса.
Момчето трепна и уплашено се извърна. Беше Мартин Талер. Скочи от оградката. Учителят се приближи.
— Какво правиш тук?
— Исках да бъда сам — каза момчето.
— Тогава извини ме за безпокойството — каза Юстуса. — Но добре стана, че те срещам. Защо чете вчера заран така безобразно?
— Мислех за нещо друго — отвърна Мартин объркано.
— Смяташ ли, че това извинение е достатъчно? И защо игра снощи ролята си толкова лошо? И защо вчера и днес почти не докосна яденето си в трапезарията?
— И тогава трябваше да мисля за нещо съвсем друго, господин докторе — отвърна Мартин и му идеше да потъне в земята от срам.
— Тъй. И за какво имаше да мислиш? За Коледата ли?
— Да, господин докторе.
— Е, както изглежда, не й се радваш много.
— Не, не особено, господин докторе.
— А кога си заминаваш? Със следобедния влак ли? Сега вече от очите на първенеца на класа се отрониха две големи сълзи. И после още две. Но той стисна зъби и сълзите спряха. Най-сетне каза:
— Няма да си заминавам, господин докторе.
— Ха — рече Юстуса. — Значи оставаш през ваканцията в училището?
Мартин кимна утвърдително и изтри четирите сълзи с опакото на дланта си.
— Нима родителите ти не искат да си идеш?
— О, не, господин докторе, искат.
— Ами ти? Значи тогава ти не искаш?
— Не, господин докторе. Аз също искам.
— Е, да му се не види! — извика Юстуса. — Какво значи цялата тая история? Те искат! Ти искаш! И въпреки това оставаш тук? Защо?
— Предпочитам да не говоря за това, господин докторе — каза Мартин. — Може ли сега да си ида?
Извърна се и поиска да избяга.
Ала учителят го хвана и задържа.
— Почакай за миг, моето момче! — каза той.
Сетне се наведе над ученика и съвсем тихо, сякаш не биваше да чуят това дори дърветата, запита:
— Да не би да нямаш пари за път?
Сега вече храбростта на Мартин окончателно се изпари. Той кимна. Сетне отпусна глава върху заснежената оградка на кегелбана и отчаяно заплака. Мъката го бе сграбчила здраво за шията и го разтърсваше цял.
Юстуса стоеше уплашен до него. Почака малко. Знаеше, че не бива да се започва прекалено рано с утешаването. После извади своята кърпа, притегли момчето към себе си и избърса лицето му.
— Е, е — каза той. — Стига вече, стига…
Сам той се бе поразвълнувал. Принуди се да се изкашля силно няколко пъти. Сетне запита:
— Колко струва това удоволствие?
— Осем марки.
Юстуса извади портфейла си, взе от него една банкнота и каза:
— Така, ето ти тук двайсет марки. Ще ти стигнат и за отиване, и за връщане.
Мартин уплашено се взираше в банкнотата. После поклати отрицателно глава.
— Не, господин докторе, не може така.
Юстуса пъхна парите в джоба на якето му и каза:
— Ще слушаш ли ти, хлапако, или не?
— Но самият аз имам още пет марки — промълви Мартин.
— Е, какво, нима не искаш да подариш нещо на родителите си.
— Много искам дори. Но…
— Е, видя ли! — рече училищният възпитател. Мартин се бореше със себе си.
— Много, много ви благодаря, господин докторе. Но не зная кога ще могат родителите ми да ви върнат парите. Баща ми е без работа. Може би напролет ще намеря някой петокласник, на когото да давам частни уроци. Ще чакате ли дотогава?
— Затваряй си веднага устата! — каза доктор Бьок строго. — Щом ти подарявам пари срещу Коледа, значи изобщо не трябва да ми ги връщаш. Хубава работа!
Мартин Талер стоеше до своя учител и не знаеше какво да стори й как да му благодари. Най-сетне колебливо посегна към ръката на мъжа и леко я стисна.
— Хайде, а сега стягай си куфара! — каза Юстуса. — И предай на родителите си много поздрави от мен. Най-вече на майка си. Нали с нея вече се познавам.
Момчето кимна утвърдително. После отвърна:
— И вие предайте много поздрави на майка си от мен.
— Това за съжаление не ще бъде възможно — рече доктор Бьок. — Майка ми се помина преди шест години.
Мартин неволно разпери ръце. Сякаш щеше да прегърне учителя си. Но, разбира се, не го стори, а почтително отстъпи назад и впери продължителен, сърдечен поглед в Юстуса.
— Няма нищо — каза доктор Бьок. — Нали вие ми поднесохте в дар Непушача! Тази вечер ще празнувам с него Коледа. Оттатък, в железопътната му вила. А пък ще трябва да се погрижа малко и за Ули и неговите родители, и за Джони Троц. Както виждаш, няма да ми остане много време, за да се почувствувам самотен.