Родителите на учениците живеят в далечни градове или пък на село, където няма гимназиални училища. И децата отиват при тях на гости само през ваканциите. На някои деца много се иска и след изтичането на ваканцията да си останат в къщи. Други пък, стига родителите им да позволяваха, са готови да останат в училището дори и през ваканцията.
Има освен тях и тъй наречените приходящи ученици. Те са от същия град, в който се намира гимназията, и не живеят в училището, а по домовете си.
Но ето, моят приятел Едуард, хубавичкото като на картинка теленце, вече излиза от тъмнозелената елхова гора.
Втурва се и тромаво препуска напреко през ливадата към мен и към дървената ми пейка. Иде да ме вземе. Трябва да преустановя работата.
Сега то стои до мен и мило ме гледа. И така, извинете ме, че прекъсвам! Утре ще стана рано и най-сетне ще почна да пиша коледния роман. Вчера получих писмо от майка си и тя пита докъде съм стигнал.
Първата глава
съдържа едно придвижване по, корниза на училищната фасада, няколко младежи, които вземат уроци па танц, първенецът на ласа, който е в състояние понякога да се разгневи ужасно, една голяма бяла изкуствена брада, доклад за приключенията на „Хвърчащата класна стая“ една театрална репетиция със стихове и неочакваното й прекъсване.
Двеста ниски столчета се разместиха шумно. Двеста гимназисти се изправиха с глъчка на крака и се стълпиха към портала на трапезарията. Обедът в Кирхбергския интернат бе завършил.
— Дяволска работа! — каза на своя сътрапезник осмокласникът Матиас Зелбман. — Ама че ми стърже под лъжичката! На всяка цена ми трябват двайсет пфенига за една кесия вчерашни кифли. Имаш ли пари!
Ули фон Зимерман, дребно русокосо момче, измъкна портмонето от джоба си, даде на вечно гладния си приятел две монети по десет пфенига и прошепна:
— Ето, Мац! Само гледай да не те пипнат. В градината е дежурен Хубавия Теодор; Ако, те види да бягаш през портата, спукана ти е работата.
— Я се махай с твоите глупави дванайсетокласници, трепетлико такава! — рече тържествено Матиас и прибра парите.
— И не забравяй да дойдеш в гимнастическия салон! Пак имаме репетиция.
— Вързано е в кърпа! — рече Мац, кимна и изчезна, за да си купи час по-скоро вчерашни кифлички от пекаря Шерф на „Нордщрасе“.
Навън валеше сняг. Коледа се усещаше във въздуха. Човек можеше вече буквално да я подуши. Повечето от учениците тичаха из парка, замеряха се със снежни топки или дебнеха някой да се зададе замислен по алеята и разтърсваха с всички сили дърветата така, че снегът се свличаше тежко от клоните. Стогласен смях изпълваше градината. Неколцина горнокласници, запалили цигари и вдигнали яките на палтата си, крачеха с достойнство нагоре към Олимп. (Олимп от десетилетия насам наричаха един самотен тайнствен хълм, до който биваше да отиват само ученици от горните класове и на който според един слух имало древни германски жертвеници там всяка пролет се извършваха призрачни церемонии по приемане и посвещаване. Бррр!)
Други ученици останаха в училищната сграда, качиха се в занималните, за да четат, да пишат писма, да подремнат малко след обяда или пък да работят. Откъм стаите ехтеше гръмко свирене на пиано.
На гимнастическото игрище, заледено преди седмица от домакина, се пързаляха с кънки. Сетне внезапно почна страхотна тупаница. Отборът хокеисти на лед искаше да тренира; Но кънкьорите отказваха да опразнят заледената площадка. Неколцина петокласници и шестокласници въоръжени със снегориначки и метли, трябваше да почистят леда, пръстите им мръзнеха и те мръщеха яростно лица.
Пред училището се беше струпала възбудена тълпа деца и гледаше нагоре. Защото на третия етаж, пазейки с мъка равновесие, по тесните корнизи на фасадата се придвижваше шестокласникът Геблер, за да се прехвърли в съседната стая.
Беше се залепил до стената като муха и местеше бавно крака встрани, стъпка по стъпка.
Момчетата го гледаха, затаили дъх.
Най-сетне Геблер достигна целта и с един скок се прехвърли през широко разтворения прозорец!