Бащата недоволно изръмжа:
— Че ти изобщб не си ми оставила място!
И наистина, успя да напише само името си. Накрая Мартин попълни адреса.
Сетне облякоха палтата си и отидоха заедно на гарата. Там пуснаха картичката в нощната пощенска кутия, та Юстуса непременно да я получи още сутринта на първия ден от празниците. И после си тръгнаха обратно към къщи. Момчето вървеше по средата и здраво държеше под ръка родителите си.
Разходката беше великолепна! Небето блестеше като безкраен бижутериен магазин. Не валеше вече сняг. И във всички къщи сияеха елхи.
Мартин спря и посочи към небето.
— Звездната светлина, която виждаме сега — рече той, — е отпреди много, много хилядолетия. Толкова дълго време е необходимо, за да стигнат светлинните лъчи до очите ни. Може би повечето от тия звезди са изгаснали още преди да започне нашето летоброене. Но светлината им продължава да пътува. Тъй те за нас светят още, при все че в действителност, отдавна са вече студени и тъмни.
— Брей! — рече баща му.
Учуди се и майката. А след това продължиха пътя си.
Снегът скърцаше под обувките им. Мартин притискаше здраво към себе си ръцете на своята майка и на своя баща.
Беше щастлив.
Когато стояха вече пред дома си и баща му отключваше външната врата, Мартин погледна още веднъж към небето. И тъкмо в този миг една звезда се откъсна от нощния мрак и безмълвно се плъзна по небосвода, надолу, към хоризонта. Момчето си каза: „Сега човек може да си пожелае нещо“. И докато следеше с очи пътя на падащата звезда, бързо помисли: „Пожелавам на мама и на татко, на Юстуса и на Непушача, на Джони и на Мац, на Ули и на Себастиан да бъдат много, много щастливи през живота си! И на себе си пожелавам същото!“
Вярно, че това желание беше доста дълго. Но все пак имаше изгледи да се изпълни. Защото, докато звездата падаше, Мартин не бе проговорил нито дума.
А известно е, че при такива случаи тоа е най-важното.
Послесловът
съдържа автобуси и трамваи; скръбни спомени за пеперудата Гертруда и телето Едуард; една среща с Джони Троц и неговия капитан; много поздрави за Юстуса и Непушача и края на книгата.
Тъй. Сега вече ви разказах моя коледен роман. Спомняте ли си, че когато започнах да го пиша, седях сред една голяма ливада? На дървена пейчица зад малка маса която непрестанно се клатеше? И че когато ми ставаше прекалено горещо, поглеждах нагоре към Рифелвенде и към заснежените пропасти на Цугшпице? Но времето минава, „сякаш летиме ние“.
Сега, докато пиша послеслова, аз съм отново в Берлин. Разполагам тук с едно малко жилище. В дворното крило, на четвъртия етаж. Майка ми тъкмо ми е дошла на гости — ето защо трябва да се върна за обяд навреме. Днес имаме макарони с шунка. Това е една от любимите ми гозби.
В момента седя пред едно кафене на Курфюрстендам.
Есента е настъпила вече. Духне ли вятърът, по асфалта се посипват жълти и кафяви листа.
Къде ли отлетя оная пъстра пеперуда, наречена Гертруда, която в продължение на пет седмици ме посещаваше почти всеки следобед? Пеперудите не доживяват до старост. Гертруда трябва да е умряла. А беше, толкова мила, любезна пеперуда. Мир на праха й!
И какво ли прави хубавичкото кафяво теленце, което всяка вечер ме взимаше от просторната ливада и ме придружаваше до самия вход на хотела край езерото? Дали е станало вече вол? Или пък са го преработили на телешки шницели? Ах, Едуард ми беше толкова симпатичен! И ако би се задал сега, прекосявайки с тромавата си походка по Курфюрстендам, и би спрял пред моя плетен стол, и би ме погледнал сърдечно, и би ме мушнал с рогцата си — тогава от радост просто бих подел с цяло гърло тиролски песни! И положително бих го задържал завинаги при себе си. Може би щеше да може да живее на моя балкон. Щях да го храня с морска трева от стари дюшеци. А вечер да ходя с него на разходка в Грюневалд.
Но тук, където седя сега, покрай мен не минават никакви, телета. В най-добрия случай по някоя и друга двукрака орца или пък някой носорог.
А трамваите звънят. Автобусите ръмжат и скърцат покрай мен. Автомобилите пищят, като че са набодени на шиш. Всички бързат. Е, да. Нали съм пак в големия град.
В подножието на Цугшпице ухаеха полските цветя. Тук мирише на автомобилни гуми и бензин. И все пак, независимо от това, дали пред мен се намират елхи или пък фабрични комини, високи сгради или върхове с вечен сняг, ниви или гари за подземната железница, есенни паяжини или телефонни жици, препълнени кина или зеледи планински езера, град или село, аз ги обичам. Защото и едните, и другите заслужават да бъдат обичани от нас. Че какво ли биха правили едните без другите?