Преди да завърша, трябва да ви разкажа още и за срещата, която току-що имах. Сред многото хора, минаващи край мен, видях и един морски офицер от търговския флот. Възстар господин с хубава синя униформа, със златни ширити и звезди. А до него вървеше момче с ученическа фуражка. Изключено бе да се мамя: това бяха Йонатан Троц и капитанът.
— Джони! извиках аз.
Момчето се извърна. Капитанът спря. Приближих се към двамата и се поклоних на капитана.
— Нали ти си Джони Троц от кирхбергската гимназия „Йохан Сигизмунд“? — казах аз на момчето.
— Да — отвърна то!
— Радвам се да се запознаем — рекох. — А вие сигурно сте капитанът, който се грижи за Джони като роден баща, нали? — запитах господина с офицерската униформа.
— Той кимна вежливо и двамата си подадохме ръце.
— Написах за теб и твоите приятели една книга — казах тогава на гимназиста. — По-точно за интересните ви преживелици преди две години по Коледа. Сега ти вече си десетокласник и аз би трябвало всъщност да ти говоря на „вие“. Но не го правя. Пък и ти не би искал. Спомняш ли си още за времето, когато учениците от реалното училище изгориха вашите тетрадки по диктовка в избата на Егерландови?
— И още как, — рече Джони. — Значи вие описахте тая случка?
Кимнах утвърдително.
— А също и парашутния скок, при който Ули си счупи крака.
— Нима знаете и това? — удиви се Джони.
— Разбира се — рекох. — Това и още много неща. Как сте вие всичките? Продължава ли Матиас да яде все със същата охота?
— Той не яде — каза Джони, — а направо се тъпче! И два пъти седмично взима уроци по бокс в една спортна школа.
— Великолепно! Ами какво прави Себастиан?
— Понастоящем се е заровил в химията. Чете страхотно трудни книги върху електронната теория и кинетичната теория за газовете, и за квантовата теория и тям подобни. Иска да стане учен и да открие какво има в атома.
— Ами какво прави твоят приятел?
— Мартин все още е първенец на класа. И все още побеснява, когато някой извърши несправедливост. А през останалото време рисува. Но вие сигурно знаете и това. Картините му са много хубави. Един професор от Художествената академия му писа, че по-късно трябва непременно да стане художник. А пък баща му пак си намери работа.
— Радвам се от сърце — рекох аз. — Ами Ули?
— Странен човек е Ули — каза Джони. — Той все още си е най-дребничкият в класа. Но е станал съвсем друг. Матиас се намира изцяло под неговия чехъл. А пък и с всички ни е прчти същото. Ули си остана дребничък, но в него се крие някаква сила, на която никой не може да устои. Всъщност самият Ули съвсем не го иска. Но погледне ли някого, свършено е.
— Той успя да надвие себе си тогава — каза замислено капитанът. — А сполучи ли човек в това, всичко останало е дреболия.
— Тъй трябва да е.
Обърнах се отново към Джони.
— А ти сигурно пишеш, както и преди?
Капитанът се усмихна:
— Да, пише приказки и драми, и стихове. Може би ще позволите да ви изпрати някога нещо, за да го прегледате. Бихте ли сторил това?
— В кърпа е вързано! — рекох. — Но аз мога да се произнеса само за написаното, не и за таланта. Мога да проверя само дали можеш да пишеш, но не и дали някога ще станеш писател. Това се решава по-късно.
— Ще чакам — заяви Джони тихо.
„Славно момче“ — помислих си аз. Сетне казах:
— А като се върнеш в Кирхберг, поздрави преди всичко Юстуса и Непушача!
— Но нима познавате и тях? — смаян запита Йонатан Троц. — А от кого, моля, да им предам тия поздрави?
— От берлинския им приятел — рекох аз. — Те ще се сетят! Поздрави и момчетата.
— На драго сърце. Ще предам поздравите ви. А пък вие ще ни изпратите книгата, когато се отпечата, нали?
— Ще я изпратя на доктор Бьок — рекох аз. — И ако той намери за правилно, нека ви я даде. Освен на него ще пратя още един екземпляр само за Мартин Талер.
После си стиснахме ръце за сбогом. Капитанът и осиновеното от него момче отминаха. Джони се извърна още веднъж и ми махна с ръка.
Сега обаче трябва бързо да взема автобус № 1 и да се понеса с него към къщи. Иначе макароните ще изстинат.
Майка ми положително немалко ще се изненада, като й кажа, че съм срещнал Джони Троц и неговия капитан!