Но няколко дена след това се случило нещо неприятно. Съседният цар, който се казвал Садразалла, пратил при Бахаман придворни да искат дъщеря му.
— Моят господар Садразалла ще се смята за щастлив, ако се сроди с тебе — казал вождът на пратениците. — Той иска дъщеря ти за жена.
— Много съжалявам — рекъл гордо Бахаман, — ала трябва да заявя на почитаемия цар Садразалла, че дъщеря ми е вече оженена: неин съпруг е Мохамед, великият пророк. Тъй кажете на своя цар.
Върнали се пратениците. Съобщили на Садразалла онова, което им казал Бахаман.
— Той е полудял! — рекъл царят. — Но луд или нелуд, за мене този отказ е оскърбление. Ако е луд — още по-зле за него. Луд човек не бива да управлява царство.
Още на другия ден Садразалла събрал многобройна войска и нападнал Бахамановата държава.
Садразалла, наречен още Касъм, бил много по-силен от Бахаман. Той разбил няколко Бахаманови войски, които се изпречили да му преградят пътя, и бързо нахлул към столицата. Бахамановата войска била разположена на полето, пред Газна. Неприятелите пристигнали късно вечерта и понеже били изморени, Садразалла отложил нападението за другия ден.
Като узнал, че войската на Касъм е силна и многобройна, Бахаман се уплашил. Той свикал на съвет своите военачалници и везири.
— Какво да направим? — запитал ги. — Войските на Садразалла са с хиляди. Па са и силни. Да ви кажа право, аз почвам да се побоявам.
Везирите мълчали. Военачалниците — също.
Тогава оня, който си бил счупил крака, се обадил:
— Чудно ми е, че негово величество се безпокои и дори казва, че се бои. Нима тъстът на пророк Мохамед може да се разтревожи от войските на Касъм, а дори и на хиляди Касъмовци? Доста е да се обърне към своя зет — и работата ще се свърши. Пророкът може, ако поиска, да изтреби не хиляди, а и милиони врагове само за един миг. И той, да ви кажа право, е дори длъжен да стори това, понеже причина за войната е сам той: ако не се беше оженил за княгиня Ширин, Садразалла нямаше да отваря никаква война.
Макар че везирът приказвал наглед сериозно, придворните разбрали, че се подиграва с царското лековерие. Сам царят обаче не погледнал на работата тъй.
Той отишъл още вечерта при Ширин и й казал:
— Дъще моя, ние сме в голяма опасност. Утре заран, щом се съмне, Касъм ще ни нападне. Че ще ни разбие, в това не може да има никакво съмнение. Едничък пророкът би могъл да ни помогне, ако иска. Моля ти се, настоявай пред него да се застъпи за нас. Иначе загиваме.
— Ще опитам, татко. Сигурна съм, че той би могъл, ако иска, да разбие не само Касъмовата войска, а и всички войски по земята. Ала не знам дали ще пожелае. Ще видя.
— Че той уж обеща да ме закриля…
— Обеща. Но нали след това един твой царедворец се подигра с него? Пророците не обичат подигравките, особено пък когато засягат самите тях.
— Я ти го помоли да ми помогне, дъще! Само че аз почнах да се безпокоя вече: ето късна нощ е, а пророкът още не идва. Дали не ни е оставил поради оня неверник? А? Как смяташ?
— Не, татко, недей мисли тъй! Все ми се струва, че моят мъж ще ни помогне. Той е видял от небето вражеската войска и не е чудно — додето ние с тебе приказваме тук — той да се готви да я унищожи.
Без да подозира, Ширин казала истината.
Още през деня в града почнали да говорят изплашените граждани, че иде чужда войска. Надвечер момъкът се издигнал с ковчега и разгледал разположението на войската. В средата на стана се издигала висока и хубава шатра с два прозореца — един на изток, а друг на юг. Там бил царят.
Сюлейман се върнал в гората, насъбрал камъни — и едри, и дребни — и напълнил с тях ковчега. После се издигнал пак; обикалял над чуждия стан, дето войниците били запалили огньове да си варят ястие. Настъпило полунощ. Сюлейман се спуснал с ковчега над царската палатка и погледнал през единия й прозорец. Видял цар Касъм, че седи на софата. Извадил един голям камък и ударил с него царя по челото.
Садразалла надал силен вик и паднал, облян в кръв.
На вика му се притекли стражи и войници. И те се развикали: никой не бил видял да влезе човек в стана, а царят лежал окървавен, в безсъзнание.
Вдигнала се тревога. Наскачали всички войници. Всеки почнал да пита какво е станало, но никой не знаел нищо положително. Най-после се разбрало, че царят е ранен; само не било известно кой го е ранил и как е успял да се промъкне в стана. Додето търсели нападателя, Сюлейман се издигнал в облаците и почнал да хвърля камъни с две ръце. Неколцина войници били ранени. Всички се развикали:
— Дъжд от камъни вали! Камъни падат от небето! Бягайте!
Каменният дъжд се усилил. И войници, и офицери взели да пищят и да викат, че пророк Мохамед се е ядосал на Касъм, та ще изтреби заради него войската му.