Но от светлината в ръцете му, около тях, като в сън, се появи един цвят, който се вплете в нищото, после втори, последван от други цветове. Сякаш някой тъчеше на вълшебен стан живот и насищаше с нишки безкрайността. Така животът се завърна, бликащ от малкото момиче, в което се превърна неземната светлина. Излезнаха от градината, която бе разцъфтяла без да има значение сезона, който не беше за цъфтене. Много неща откриха все още мъртви, но оживяваха пред тях. И много неща не бяха същите при промяната, а и много неща просто не се появиха, изчезнали в неизвестността. Родните места на Октавиа ги нямаше, там се издигаше Мъртвата планина — там нищо не можеше да вирее, място лишено от живот и присъствие на каквото и да е.
Дона Октавиа остана завинаги тук, при своя любим и при най-голямото чудо — светлината, родила детето Исабел и само те двамата знаеха, че всичко, което е живот, всъщност се крепи на това дете и когато то си отиде, отново ще приеме истинската си форма — мъртва земя и хиляди мъртви души.
Дон Рабида отвори очи, огънят беше отдавна угаснал. Останала е само пепелта, с каза той, всъщност нима и ние не сме точно това — цветя от изтляла пепел, чакащи ветреца, който ще ги разпилее.
Преминалата нощ вече очакваше идването на зората, а с нея и новия ден.
4.
На рождения ден на Исабел дон Рабида и дона Октавиа устроиха тържеството пред къщата. Украсените прозорци весело отразяваха слънчевите лъчи на следобедното слънце. Пъстри хвърчила се издигаха в небето, водени от веселия смях на рояка деца, дошли на празника. Прочути сладкари бяха доведени от цялата провинция и отрупваха масите с торти и сладкиши, на които многобройните гости не можеха да устояват.
Дон Рабида бе седнал сред другите донове и доволен наблюдаваше играта на децата. Дона Октавиа заедно с другите дами разговаряха и често се смееха на някоя лудория на децата. Но от сутринта тя имаше едно неприятно предчувствие за нещо, но не го сподели, само че преди малко скрито бе допряла ръката си до тази на дон Рабида, търсейки подкрепа. Той усети това, като стисна и леко я задържа. Сам знаеше, че нещо може да се случи на този ден.
Гостите унищожаваха огромни количества вино, особено дон Тамири, който развеселен гонеше най-малките, правейки се на горско чудовище от местната легенда за страшилищата от Тъмната гора, но запасите, както и лозята на рода Деливеранс бяха безкрайни.
Рабида тъкмо беше махнал да донесат още от златистото Кралско вино, когато всички изведнъж замряха и замръзнаха. Само тримата — Рабида, Октавиа и Исабел, останаха в съзнание. Също и снопа хвърчила, които незадържани от нищо се понесоха свободни, като букет цветя, разпилени от вятъра.
Празничният двор заприлича на населена от кукли градина, която някой, който не е искал да бъде сам, е направил и седнал в компанията на играчки, решил да изпие чаша хубаво вино.
Отдолу, откъм онази странна градина, се зададе човек. Рабида и Октавиа станаха и тръгнаха към него. Знаеха кой може да е това. Исабела, вече стигнала до човека, го водеше за ръка и нещо му говореше смеейки се.
— Дона Октавиа, татко, това е моята половина — гласът и звънеше от радост. — Сега усетих колко ми е липсвала тази част, сякаш съм я чакала цял живот.
— И те допълва, нали, момичето ми? — каза човекът, който изглеждаше съвсем нормално, но всъщност беше от друго място и време. А и колко лесно предаде истината на Исабел, само с едно леко погалване и тя се преобрази, разбираща и знаеща всичко за онова, което се е случило преди точно десет години на това място.
— Да, но и аз те допълвам — весело се изсмя тя.
— Здравейте, идвам навреме ако не се лъжа? — той се усмихваше, макар че моментът за Рабида и Октавиа не беше много приятен.
— Вие ли ни я оставихте… тогава? — Рабида се запъна малко, не знаейки как да нарече случилото се преди години.
— Да и искам да ви благодаря. И на вас, дона Октавиа, затова, че запазихте моето… — той изрече непозната дума, както тогава в тъмнината. — Елате, да седнем и да ви разкажа всичко. А и да опитаме и тези невероятни неща, които правите за храна и пиене във вашия свят.
Всички отидоха на масата, заобикаляйки застиналите тела на другите. Октавиа и Рабида спокойно приеха случилото се, те го очакваха дълго време, така че съзнанието им не се разбунтува срещу тази невероятна ситуация.
— Благодаря ви, дон Рабида — пое чашата, която му предложиха и човекът вдигна тост. — Да пием за рожденичката, все пак да не забравяме, че има празник това създание от най-чиста светлина. За нейно здраве!