Пренесохме частите на хвърчилото на тревата пред къщи; едва тогава забелязах, че бе станало огромно. Предишните дни, докато Том, Кристина, Амико и аз бяхме заети да размерваме хартиени листове, да дяламе пръчки, за да направим скелета, да бъркаме лепило в бурканите (кучето само въртеше опашка и по този начин участвуваше в общия труд), разбира се, не бях помислял за това. Но сега, когато бе дошъл моментът да сглобим отделните части, да прикачим опашката към корпуса на хвърчилото, едва сега виждах колко е голямо. Частите на огромното хартиено животно бяха пръснати по зелената поляна като крайници на гигантско същество; и бяха в най-различни красиви цветове.
Триъгълният връх беше в червено и жълто като голям огнен шип. Представях си, че когато вятърът го поеме в своите всемогъщи, невидими въздушни ръце, от земята ще изглежда като огнен блясък, като отломка от слънцето над нашите глави. А правоъгълният дълъг корпус беше като тяло на пъргава риба, сребрист и нашарен; гърбът му блестеше ослепително като острие на сребърен нож, а пъстроцветният корем бе нашарен като зебра. После идваше опашката, направена от стотици хартиени брънки, дълга и виеща се като змия. Тази опашка като понесена от ветровете небесна дъга, там горе във висините, ще бъде — мислех си аз — нашият сигнал, нашият зов, знак за нашето присъствие.
Том се приближи до мен, беше леко намръщен.
— Няма да полети — каза той, — стана много голямо, татко.
Отвърнах му, че съм съвсем сигурен, че вятърът ще го вдигне нагоре, но всъщност изпитвах съмнения: дори да забиехме макара на хълма, вятърът пак нямаше да го повдигне, хартиеният гигант нямаше да полети. Като гледах сина си, спомних си за безбройните хвърчила от моето детство — цветни петна в неспирния бяг на годините. В паметта ми изплува особено едно — кръгло и жълто като месечина, с две сини очи, които ме гледаха от небето, както някое лице гледа във водата морското дъно; ние — мислех си тогава — сме риби на дъното на необятен океан и това лице гледа и наблюдава нашия живот може би от някакъв друг, безкрайно далечен свят.
Сглобихме частите на големия хартиен корпус, жена ми ни гледаше от верандата, а Амико лаеше, с опашка, навита като дъгоцветна змия сред тревата. После се затичахме и се опитахме да пуснем голямото цветно животно в септемврийския вятър, който сега духаше непрекъснато, но претърпяхме пълен провал. Повторихме опита с открит автомобил, препускайки по шосето — Рита беше на волана, а Том, Кристина и аз крепяхме хвърчилото и се мъчехме да му дадем тласък. Но всичко бе напразно, въздухът нямаше сила да повдигне колоса. Привечер се върнахме в къщи и четиримата обезсърчени, Амико вървеше след нас с подвита опашка. Хвърчилото остана облегнато на бараката за сечивата като летящо чудовище с прекършени криле.
Беше около два часът през нощта, когато се събудих и усетих, че Рита не спи. Между нас сякаш съществуваше някакъв скрит проводник: ако нещо не вървеше на някого от двамата, другият веднага усещаше. Бяхме проверили тази взаимна чувствителност не знам вече колко пъти, но тя не се поддаваше на никакво точно определение. Така и този път, щом се събудих, веднага разбрах, че у Рита става нещо и е неспокойна.
Стаята беше тъмна, но през прозорците и тънките пердета се виждаше голямата септемврийска луна, огряла с мека светлина отсрещните хълмове.
Рита усети, че съм буден, и притисна към мен топлото си и гладко тяло.
— Голямо нещастие стана с това хвърчило, Том е подтиснат, като че ли са го били — каза ми тя.
Отговорих, че сме направили всичко погрешно; безполезно е да искаме да построим такъв гигант, след като нямаме възможност да го издигнем във въздуха.
— И всичко това стана, защото искаше най-хубавото хвърчило на света, а то излезе чудовище, което никога няма да полети.
Виждах профила на жена си, очертан на фона на бледата лунна светлина, която бавно нахлуваше в нашата стая. Този профил бе вече пуснал корени в мен — имаше нещо от него в устата на дъщеря ми Кристина, в носа на сина ми Том. Обвих талията й с ръкави я притеглих към себе си.
— Не се сърди — рекох аз, — утре ще му направя друго, по-малко. То сигурно ще полети.
Рита поклати глава мълчаливо. Представях си сърдитото й изражение. В такива моменти нежните й черти се изменяха, лицето й ставаше хладно и рязко, като че искаше да ме отблъсне или да си отмъсти за някоя обида, която съм й причинил несъзнателно.
— Не разбираш ли — каза тя бавно, — че Том искаше точно такова хвърчило, с такива цветове и големина, по-голямо от това, което има синът на госпожа Арго, по-голямо и по-хубаво от всички други хвърчила. И да може да лети най-високо от всички. Хвърчило като тия обикновените не го интересува, ще литне ниско над покривите и ще се заплете в клоните на дърветата… нима не разбираш, че това е негова амбиция.