„Какво страстно желание“ — помислих си смутен, докато гледах къдравата главица на моя син, потънала във воалите на приказни сънища. И веднага разбрах, че — макар и само веднъж в живота — усмивката на сина ти, неговата детинска и може би безумна радост могат да бъдат по-ценни от всичко друго на света, включително и от спокойствието на собствената ти съвест. Така реших да замина с колата рано сутринта, трябваше да сляза в града, за да взема от лабораторията на института някои неща. Само две метални жички — от специална сплав — и още няколко дреболии: тогава голямото хвърчило щеше да литне в синьото небе дори и да няма вятър. И щях да видя Том отново да се смее, протягайки ръце към огромната хартиена птица там горе във висините, така както много пъти бях правил аз самият в далечните години на моето детство. Освен това чувствувах, че ако нещастният Полди беше още между нас, щеше да ми помогне да осъществя красивата мечта на моя син; изобщо бях сигурен, че в този момент той ме вижда и, одобрява постъпката ми.
Следобедът бе окъпан в злато. Искам да кажа, че слънцето бе разпръснало малкото облаци от сутринта и сега всичко блестеше от неговата светлина. През септември винаги ставаше така, сутрин изпаренията на равнината трептяха над полята и къщите, като че ли земята изпускаше своя синкав дъх. Но следобедите бяха окъпани в злато, мъглата изчезваше, а така също и облаците, ако все още имаше някой облак. Светът се обличаше в червени и жълти багри, петна пъстрееха по хълмовете, които заприличваха на гигант, проснат в равнината. Гигант, облечен като арлекин, който е полегнал настрани да спи.
Бях на зелената поляна пред къщи. Рита, както обикновено заедно с Кристина, бе отишла да си почива. Том, седнал в шезлонга на верандата, държеше в ръце някакво илюстровано вестниче. Знаех, че се преструва, че чете, а всъщност следи всяко мое движение. Защото аз бях отишъл да взема хвърчилото и го бях донесъл на поляната.
Подготвих всичко най-прецизно. Извадих от джоба си една празна кибритена кутийка и поставих в нея малко метално цилиндърче, дебело колкото малкия ми пръст и дълго колкото половината. Ако някой го отвореше, щеше да намери вътре малки навивки от метална жица и някоя и друга неразбираема дреболийка. Забодох кутийката на централното ребро на скелета, така че оста на цилиндъра да бъде разположена паралелно на оста на хвърчилото. На края извадих нещо като черна касетка, не по-голяма от една табакера, снабдена с градуирано ключе и малък циферблат. Настъпи решителният момент — всичко бе вече готово.
Погледнах още веднъж хвърчилото, проснато на поляната със своите прекрасни багри и дълга опашка. Навред бе спокойно и тихо, вятърът бе спрял. Завъртях съвсем леко градуираното ключе и веднага забелязах характерния ефект, който бях виждал вече толкова пъти по време на нашите опити: въздухът над хвърчилото започна странно да трепти, като че ли се образуваше вихрушка, която се губеше във височината.
И веднага след това голямата птица, задрямала на тревата, се събуди. Видях как отваря огромните си синкави очи и големите й розови клепки трепкат. Перата й настръхнаха и нервно помръдна безкрайната си опашка. Крилатото животно започна да трепти и да трепере, като че у него бавно нахлуваше живот. Завъртях градуираното ключе на друга степен и една стрелка на циферблата започна да се движи едва доловимо.
Хвърчилото отскочи и полетя към висините. Виеше се като пъстроцветен вихър, като дълъг наниз от флагчета, който се издига към върха на невидима мачта. За кратко време се издигна на тридесет, петдесет, седемдесет, сто метра височина, докато успях да го издигна още по-високо, на сто и петдесет метра и повече.
Това беше удивителна гледка и аз стиснах зъби от възбуда. Бях забравил сина си, къщата зад гърба ми, поляната — всичко. Следях само хвърчилото, гледайки го очарован. Високо в небето навярно имаше вятър, защото опашката започна да плющи като странно и дълго корабно платно, а хартиеният колос сякаш си играеше с въздушните течения, като ту се спускаше по невидими наклони, ту кабрираше шеметно над пропастта. Със своя червен и жълт връх като голям огнен шип приличаше на същество, излязло от утробата на хълмовете, потънали в есенни багри. Вятърът го обръщаше със своите всемогъщи въздушни ръце, така че от земята то ми изглеждаше като огнен блясък, като отломка от слънцето сред синевата. Правоъгълният дълъг корпус беше като тяло на пъргава риба, сребрист и нашарен, и показваше ту гърба си, ослепително блестящ като острие на сребърен нож, ту корема си — пъстроцветен и нашарен като зебра. Виеше се в небето като въртележка с ярки трептящи цветове, за каквато може би и аз още от дете винаги бях мечтал.