Синът ми се ококори от изненада.
— Но за мене, татко, хвърчилото не е играчка. Хвърчилото е моят звездолет и аз го управлявам далече сред звездите. Защо искаш да го подаря на друго дете? — Гласът му трепереше и разговорът ставаше все по-мъчителен за мен.
— Слушай, Том, сега ще дойде едно дете с татко си. Идват от звездите, видели са хвърчилото. И това дете ще ти го поиска, разбираш ли? Те не са виждали никога хвърчило, а аз ще ти направя ново, по-голямо, така това звездно дете ще се радва, ще се радваш и ти. Съгласен ли си?
Том помисли малко, после ме запита:
— Много по-голямо ли ще бъде новото хвърчило, татко?
— Много, много по-голямо, сине, обещавам ти — отвърнах аз.
— Добре тогава — усмихна се Том, — съгласен съм.
Вечерта вече се спускаше. Видяхме, че чужденецът идва със сина си по пътеката откъм хълмовете. Носеше го на ръце, за да го предпази от тръните и камъните, а може би и за да не се измори. Когато стигна на синора на поляната, пусна го на земята и като го хвана за ръка, тръгна към мен.
Аз и Том бяхме станали прави и ги гледахме мълчаливо. Човекът с невероятните очи кимна с глава и ни каза, без да помръдне устни.
— Благодаря ви — а през това време чувство на радостна, неизразима благодарност обземаше моето сърце и сърцето на Том. Моят син съвсем не беше учуден, децата не се учудват, когато приказките стават действителност, Приближи се към детето на чужденеца и го хвана за ръка. Запътиха се заедно към средата на поляната, където междувременно бях приземил хвърчилото. Децата го гледаха захласнати и започнаха да тичат около неговия гигантски корпус, проснат на тревата.
Подадох на чужденеца кутийката. Той я огледа за миг, после се усмихна.
— Ще ти дам — каза ми мислено той — онова, което ти липсва в голямата тайна. То е нещо съвсем малко, рано или късно ти щеше да стигнеш до него: ще ти открия пътищата към звездите.
Подадох му едно листче и молив, които имах в джобчето си. И на светлината на луната, която изгряваше, той написа втората част на формулата, оная част, която Клаус не бе успял да открие и която аз може би никога нямаше да изнамеря.
Човекът ми подаде листчето и докато го слагах в джобчето на ризата си, сгънато на четири като най-обикновена бележка, аз треперех. Спомням си, че си стиснахме крепко ръце и дълго се гледахме в очите развълнувани. Така узнах всичко или почти всичко за него: и тайната на неговата променлива природа, и чудесната гледка на космоса, изпълнен със светлини и багри, видими само за хората от неговата фаса. Узнах също, че някой ден пак ще се видим.
Той завъртя ключето, с което се управляваше хвърчилото, и то се издигна леко в хладния нощен въздух. Синът му изтича до него и той го вдигна на раменете си, отправяйки се към пътеката за хълма. Стояхме и ги гледахме как изчезват в мрака, докато хвърчилото се носеше над главите им и ги следваше във висините.
Том ме погледна и ме хвана за ръката.
— Татко, много далече ли ще отиде хвърчилото? — запита ме той.
Усмихнах се, докато му отговарях:
— Много далече, сине, не можем дори да си представим колко далече.
— Но ти ще ми направиш друго, нали, татко? — рече Том. Вдигнах очи към септемврийското небе и галактиката над нас ми се стори огромна, с безброй светове.
— Този път — казах му аз — ще ти направя истински звездолет и заедно ще им отидем на гости там, сред звездите.