— Ти имаш ли корона и трон?
Не знаеше какво да отговори.
— Хубаво е да си Хюрем султан — каза момиченцето, като се затича отново. — Реших. И аз ще стана Хюрем султан.
Прииска ѝ се да се спаси от мрака, в чийто плен беше попаднала, и да скочи от леглото си. Не можа.
— Недей! — извика. — Ти си остани кралицата на полетата!
Но Александра отдавна се бе изгубила сред цветята, танцувайки с пеперудите. Изведнъж Хюрем започна да долавя песента.
Дано не свърши никога, искаше тя, но всичко започна да се заличава едно по едно. Първо избледняха цветовете. Изчезнаха цветните ливади. После планините със замъглени върхове. Най-накрая заглъхнаха бученето на вятъра и песента на Александра. Прозорецът на съзнанието вече се беше затворил. Хюрем отново остана сама с тъмнината си.
Само въпросът на момичето остана в съзнанието ѝ.
— Хюрем влюбена ли е в Сюлейман?
Изведнъж кожата ѝ настръхна.
— Сюлейман, тук ли си? — опипа леглото до себе си.
Нямаше никого, но тялото ѝ тръпнеше от желание да потъне в прегръдките на силните ръце на султана. По ушите, шията и гърдите си сякаш усещаше искрите, които страстно възпламеняваха палещите устни на султан Сюлейман. Не ѝ достигаше въздух.
Възможно ли е това? Възможно ли е? Тук, където се намираше на място между светлината и мрака, реалността и фантазията, Рая и Ада, можеше ли тялото ѝ да изпитва такива неописуеми желания?
Уплаши се. Опита се да се изправи. В гърдите ѝ се надигна писък, но не успя да издаде нито звук. Чии бяха тези пръсти? Обхвана я ужас. Потърси в мрака притежателя на пръстите, които подемаха това влудяващо пътешествие между бедрата ѝ. Не можа да го види. Нямаше го. Пръсти без притежател, които обикаляха като паяк между прасците и слабините ѝ!
— Ти ли си? — простена.
Никой не отговори. Хюрем се мяташе, за да се изплъзне от пръстите, които дамгосваха със страст и грях всяко интимно място, до което достигаха.
— Не! — извика. — Не, не!
Помисли си, че сякаш сама себе си е захвърлила в мрака. Тичаше, за да се спаси. Обаче ръцете и краката и ги нямаше. Пръстите паяци бяха изчезнали. Сега един привлекателен младеж я гонеше.
— Ти! — извика младежът. — Ти, ти, ти! Ти ме уби! А аз ти вярвах.
Точно когато щеше да я хване, един светлосив кон с развята от вятъра грива се изправи на задни крака пред нея. Хюрем видя великана, който величествено бе възседнал коня. Сякаш мракът изведнъж се бе озарил.
— Скачай, момичето ми! — извика огромният мъж.
Тя се хвърли в тези силни ръце, без изобщо да се замисля.
— Отведи ме оттук… — прошепна и прегърна през кръста исполина. — Заведи ме при моите поляни. Пеперудите ме чакат.
Светлосивият кон препусна като хала. Хюрем усети как буйната му грива се смеси с косата ѝ и погали лицето ѝ.
В тъмнината се раздвижиха тела, чиито лица не можеше да различи. Чуваше приглушен шепот, но не разбираше нито думичка.
Някой каза:
— Изгаря от температура.
Неясните лица започнаха да се оформят и тя разпозна децата си. Това беше Мехмед.
— Ах, моят Мехмед… — простена. — Не успяха да убият майка ти, а погубиха теб.
После Михримах мина покрай нея.
— Едничката ми дъщеря!
Русите коси на Селим… Изпепеляващият поглед на Баязид, досущ като този на султан Сюлейман. Джихангир със своето слабо и сухо тяло, приличащо на клон от дърво, мина покрай нея. Точно когато понечи да го прегърне, малкият ѝ син се изплъзна и изчезна.
Видя две страховити очи. Спомняше си ги. Потръпна от ледения сив поглед. Устните на жената не помръдваха, но Хюрем можеше да чуе онзи ужасяващ вик.
— Отрова, отрова! — пищеше жената с глас, стържещ като стомана.
Мракът изведнъж се разсея. Сенките добиха форми. Гласовете намериха своите собственици.
— Владетелю, добри новини! Хюрем султан дойде на себе си.
Вече в съзнание, забеляза сенките на притеснение по лицето на съпруга си. Докато се опитваше да се усмихне, въпросът на Александра „Ти имаш ли корона и трон?“ се заби като бургия в мозъка ѝ.
— Повикайте Джафер — промълви Хюрем. — Веднага. Веднага!