Немият мушна ръка в пазвата си и затърси нещо. Блясъкът в очите му показа, че го е намерил. Подаде предмета на мъжа отсреща. Точно когато онзи с черната пелерина посегна да го вземе, немият дръпна ръката си.
— Хъъ, хъ. Хъъ…
— Парите си ли искаш?
Немият кимна с глава.
— Ъхъ.
Без да сваля вдигната си ръка, конникът протегна и другата. Мъжът срещу него се засмя при вида на кесията. Беше ням, но вече богат. Внимателно подаде предмета, завит в мушама, като не пропусна в същия момент да грабне жълтиците.
Беше се отървал от зловещия товар. Докато прибираше кесията в пазвата си, той се опита да обърне коня, за да се махне веднага оттам. Когато чу шумоленето на плат, вече беше прекалено късно. Кинжалът блесна светкавично и преряза гърлото му. Обхванат от ужас, мъжът изхриптя и сложи ръце върху раната, откъдето кръвта му пръскаше като фонтан. Последното, което видя, бяха два червени нажежени въглена, блеснали на черния фон под качулката на убиеца. Очите на самия дявол. А после, както притискаше с ръце гърлото си, се изтърколи от коня.
Черният конник дори не се обърна. Беше сигурен, че кинжалът му си е свършил работата. И без това в кесията, която мъжът преди малко прибра в пазвата си, имаше няколко железни пари без особена стойност. Човекът с черната пелерина пришпори коня си надолу по хълма.
След десет дни пристигна в Истанбул.
Същата вечер великият везир Рюстем паша, развявайки поли, влезе в покоите на Хюрем под предлог, че взима жена си. За миг очите им се срещнаха. Победната искра в погледа на зет ѝ беше достатъчна. Душата ѝ се изпълни с радост. Очакваше този миг от деня, в който великият везир ѝ бе прошепнал плана си. Значи тридесетгодишното чакане вече беше към края си.
Добре че изборът ѝ падна на Рюстем, развълнува се тя. Истината е, че той се беше отплатил на тъщата си, задето го беше направила свой зет, а после и велик везир. Благодарността, която чувстваше към Хюрем, обаче не бе същинската причина нейният зет да се залови сериозно с тази работа. По-скоро фактът, че бе видял собствената си облага в това да служи на своята тъща и на Баязид, когото тя искаше да възкачи на престола. Беше проумял също, че ако Мустафа станеше падишах, Рюстем щеше да бъде принуден да подложи врата си на палача Кара Али. Но и тези мотиви устройваха Хюрем. Куцият ѝ зет бе замислил план, който щеше да накара дори и дявола да завиди.
На Хюрем много ѝ допадаше капанът на Рюстем. Бе изпълнен с опасности, но ако успееха, беше невъзможно някой да се измъкне и да избяга от такава клопка. Месеци наред тя премисляше плана в главата си. Изтри някои моменти, а тези, които ѝ се видяха рисковани, промени и нареди на Рюстем:
— Ще действаш по този начин!
Най-сетне Хюрем му изпрати вест по Михримах султан.
— На моята майка султанката ѝ се е приискала ябълка.
Рюстем моментално наведе глава.
— Щом е така, да ѝ донесем от ароматните ябълки на Амасия.
Ето че чаканият плод беше пристигнал!
Сдържайки радостта си, Хюрем султан попита:
— На сигурно място ли е?
— Да, султанке.
— Следите премахнати ли са?
— Заличени са.
— А майсторът на печата?
— И той.
— За нищо на света няма да го носиш тук, нито в твоя дворец! Той сега е по-опасен от огън или отрова. Ако бъде намерен, това ще ни съсипе.
— Изобщо не се тревожете.
— Писмото кога ще бъде написано?
— Тази нощ.
Хюрем погледна вратата, която водеше към стаята на падишаха.
— Каквото се уговорихме, трябва да бъде написано с думите, които използва Мустафа. А никой друг не знае по-добре стила на принца от неговия учител. Остави го да напише писмото, както реши. Удави го в пари, направи го бейлербей. Обещай му света. Но да си свърши работата добре. И да знае, че ако сбърка някъде, ще се прости с главата си. Ти прегледай писмото. Написано ли е всичко, което искаме.
Рюстем паша кимна.
— Отново ти казвам, паша. Не искам грешки. Нашите врагове са страхът и притеснението. Изтръгни и двете от сърцето си. Не забравяй, че пратеникът ще бъде заловен от хората на падишаха. Да няма никого от твоите там!
Великият везир отново кимна.
— Да не би да се страхуваш, паша? Не издаваш нито звук. Нали трябваше правото да се предостави на онзи, на когото принадлежи? Да не си се отказал от решението си?
Рюстем се смути.
— Господарката не познава ли своя роб? Рюстем веднъж каже ли нещо, не се отмята, но притесненията ми са други…
Хюрем започна да сипе обиди наум. Нарече го измамник, лицемер, лъжец. Беше сигурна, че ако види изгода не при Баязид, а при Мустафа, веднага ще я изиграе и ще я предаде.