— Ще видите как принцът ни ще докаже верността си към вас и държавата. — После Хюрем добави, сякаш току-що се беше сетила: — Чухме, че учителят на принца ни Сурури Мехмед ефенди бил в Истанбул. Може да поговорите и с него.
— Ще го изслушаме. И други хора също. Преди малко дадох заповед. Веднага изпращам Рюстем паша в Токат[127]. Да отиде и да види. Да огледа хубаво. После да ни съобщи какво е положението.
Хюрем се изненада. Каква работа имаше Рюстем в Токат? Според плана падишахът не биваше да се усъмни в нея и в Рюстем. Сюлейман трябваше да им вярва безрезервно. А това, че падишахът сега изпращаше Рюстем в Токат, можеше да развали всичко. Една грешка на нейния зет или една изпусната дума щяха да объркат плана. Хюрем трябваше да даде наставления на Рюстем, преди той да замине.
Веднага тръгна за двореца на дъщеря си в Юскюдар.
— Кажи на този глупак, твоя съпруг, да внимава. Мустафа е невинен и толкова. Това е, което ще каже и тук, и там. Обвиненията ще дойдат после. Но той в никакъв случай да не бъде замесен.
Ядоса се, че Михримах я гледа, без да разбира нищо.
— Не знам кой от двама ви е по-голям глупак. Ти му предай думите ми, дано Рюстем да разбере.
Куцият велик везир беше разбрал. Пое на път с тази заръка. Налагаше се да направи малка промяна в плана. Щом като той отиваше в Токат, уликите и доказателствата трябваше да дойдат от друго място. Само че щеше да излезе скъпо.
С изключение на това неочаквано разместване планът вървеше без проблеми. Учителят на принц Мустафа — Сурури Мехмед ефенди, прехвали престолонаследника, както бе поръчала Хюрем султан.
Везирите, които падишахът бе изпратил в Амасия, също се заклеха, че Мустафа е верен. Бяха се опитали да го подлъжат с думи като: „Османската империя има нужда от вас“. Но той ги нахокал:
— Какъв паша си ти, ефенди? Хем обикаляш, облечен в кафтана, който баща ни ти е сложил на гърба, хем говориш против него. Нямаш ли срам? Аллах да ни дари със служба, а ако е нужно, и смърт в името на Сюлейман шах, докато той е здрав. Докато баща ни е жив, султанатът е забранен за Мустафа.
Докато слушаше тези думи, султан Сюлейман омекна:
— Храбрият ми син!
Благодари на Бога. Значи страховете му бяха напразни. Предсказанието на гледачката беше глупост. Или пък, докато крещеше за предателство на син, е имала предвид не бъдещето, а миналото…
В един момент всичко се нареди. Случаят Мустафа сякаш беше забравен.
Един ден чуха, че принц Джихангир побягнал от стаята си, къпеща се в червенината на вечерното слънце, бълнувайки:
— Не вярвам, не вярвам. Нито на онова вярвам, нито на това.
Сюлейман най-много обичаше малкия си син Джихангир. Когато чу за случилото се, изтича при него. Принцът бе сложен отново да си легне. Изгаряше от температура, а лицето му беше съвсем жълто, но изражението му се озари, когато видя баща си. Хюрем стоеше до главата му и слагаше кърпи с оцет върху челото му, за да свали температурата.
— Какво става, Хюрем?
— Принцът ми гори, Ваше Величество. Гори!
Джихангир шептеше нещо, което те не успяваха да чуят. Докато падишахът се навеждаше, за да го разбере, момчето се навдигна с неочаквана сила и хвана ръката на баща си. Дълго време се взира в дланта на Сюлейман, а очите на обляното му в пот лице се бяха ококорили. Погледът му беше обхванат от страх. Без да пуска баща си, момъкът прошепна на Хюрем:
— Подай си ръката, майко.
Огромните му очи известно време се взираха и в нея, а после постави ръцете на Сюлейман и Хюрем една до друга. Отнесе се. Когато се съвзе, вдигна глава и погледна към майка си и баща си. Джихангир плачеше.
Сюлейман и Хюрем не се отделиха от леглото на най-малкия си син, докато спахията[128] Шемси паша пристигна внезапно в Истанбул. Дори бяха ходили в Еюб султан и заедно се молиха и дадоха обет за здравето на принца си. Отбиха се в тюрбето на принц Мехмед, което главният архитект Синан паша беше построил по тяхна заповед, и там останаха с часове.
Шемси паша беше дошъл от Токат възможно най-бързо и кошмарът отново започна, когато настоятелно изрече думите:
— Много е спешно и важно! Веднага моля да бъда приет!
Новината беше страшна. Принц Мустафа беше поискал помощ от шах Тахмасп, за да свали от престола баща си султан Сюлейман.
Падишахът скочи на крака ядосан.