— В никакъв случай! — изкрещя той. — Мустафа не би посмял да извърши подобна наглост, не би посмял!
Не можеше да повярва! Мустафа да иска помощ от смъртния враг на Османската империя? Всичко друго бе възможно, но подобно нещо — не.
Шемси паша подаде на Сюлейман кутия, която извади от пазвата си.
— Ето доказателството.
На падишаха му се стори, че светът рухва отгоре му. Взе кутията внимателно, притеснявайки се сякаш да не изгори ръката му. Отвори я и прочете кожения лист, който извади от нея.
— Рюстем ли ти даде това, паша?
— Научихме, че великият везир е дошъл в Токат. Но не се срещнахме, тъй като аз минах по планинския път, за да дойда час по-скоро при вас.
— Зет ни има ли представа за това?
Шемси паша погледна падишаха обидено.
— Помислих си, че никой не бива да го вижда преди падишаха. Дори и да се бяхме срещнали с великия везир, нямаше да му спомена. Ако съм сбъркал, вратът ми е по-тънък от косъм.
— Това как премина в твоите ръце?
— Когато разбрахме, че хора на шаха са се опитвали да проповядват шиитството в едно село, веднага отидохме там. Единият бе убит в схватката. А другия го заловихме ранен. Измъчвахме го и призна, че онази нощ трябвало да се видят с вестоносец на Мустафа хан. Не му повярвах, защото не разбирам каква работа има принцът ни с шаха, но все пак турих засада и зачаках. Залових конника на Мустафа хан, докато влизаше в селото точно в часа, посочен от пленника.
Шемси паша беше твърдо убеден в думите си. Той никога нямаше да повярва, ако някой му кажеше, че хората на шаха и немият вестоносец на Мустафа хан, когото залови, са всъщност шпиони на Рюстем паша. Кутията, която криеше немият, беше от тези, които носеха вестоносците на принца. Върху писмото вътре бе ударен неговият печат. Шемси можеше да познае печата, беше го виждал безброй пъти за толкова години. Когато прочете първия ред, който започваше с Братко Тахмасп, остана като ударен от гръм и се отправи към Истанбул, препускайки.
— Доведе ли и мъжете, които си заловил?
Гласът на падишаха го извади от мислите му, поклати отрицателно глава.
— Вече казах, че единият умря. Водех насам ранения, но той свърши по пътя. А другият сам си видя сметката.
— Как?
— Докато отварях кутията и четях, той глътнал нещо. Умря на място, а от устата му изскочи пяна. Но и да беше оживял, не мисля, че щеше да е от полза, защото беше ням.
— Значи нямаш свидетел или доказателство, така ли?
Шемси паша не очакваше това.
— Ето кутията, която връчих на господаря ни, както и петимата, които бяха с мен.
Султан Сюлейман не знаеше дали постъпва справедливо. Вместо да обърне внимание на позора на собствения си син, той се съмняваше във верния си роб.
Седнал на златния трон, Сюлейман изглеждаше остарял с хиляда години. Раменете му се бяха отпуснали. Прочете още веднъж написаното върху парчето кожа.
Ето това беше доказателството, което се страхуваше, че ще получи.
Значи алчността за султаната беше заслепила Мустафа толкова, че да моли за помощ шаха на Сефевидите — смъртния враг на османците.
Ако синът му искаше непременно трон и корона, щеше да ги получи. Трябваше ли да се стига до предателство? За кого би останал султанатът, Сюлейман нямаше да векува? „Щяхме да кажем, че ни е писано същото като на дядо ни и щяхме да ти оставим всичко. А ти можеше да погубиш баща си, както дядо ти. Щяхме да ти простим. Нямаше да те съдим после в отвъдното. Щяхме да решим, че сме жертвали живота си в името на султаната на нашия храбрец. Но предателството не се прощава. Заслужаваше ли си заради този стар престол моят Мустафа хан отсега нататък да бъде наричан изменник?“.
Той подаде важния документ на втория везир Ахмед паша. Две сълзи се търкулнаха към бялата му брада. Женен за едната от сестрите на султан Сюлейман и също зет на падишаха, Ахмед паша не можа да повярва на прочетеното.
— Има някаква грешка — извика той. — Двамата ви везири скоро се завърнаха. Изслушахте думите им. Нашият господар лично говори с учителя на принца Сурури Мехмед ефенди. Никой не каза друго, освен че Мустафа хан ви е предан.
— Не са казали, но това какво е? — Султанът посочи ядосано писмото. — Не са само думи. За да се възкачи на престола, нашият принц иска помощ от шах Тахмасп, който е хвърлил око на всичко наше. Казва му, че когато ме премахнат, ще му даде злато и земи. Че ще се ожени за дъщерята на Тахмасп и ще станат роднини. Казва, че ще го счита за свой баща. Всеки ред и всяка дума са на Мустафа. Дори и най-безсрамно и без притеснение е ударил печата си отдолу!