Сюлейман дори не изслуша Хюрем през онази нощ. Докато жена му го убеждаваше, че и това е клевета и че може други да са написали писмото, той се побърка от ярост.
— Нали познаваме стила и печата на сина си, Хюрем? Защо непрекъснато го защитаваш? — Изведнъж се сепна. Обърна кървясали от безсъние и ярост очи към нея. — Да не би да ни утешаваш, че синът ни е невинен, а всъщност да искаш принцът да ни отнеме престола и живота?
Хюрем не можа да повярва на чутото. Дали не бе прекалила с предаността си към Мустафа? Искаше да държи далеч от себе си подозрението на падишаха, но сама го бе накарала да се усъмни, че е сключила съюз със сина на Гюлбахар.
За първи път в очите му нямаше и следа от обич. Тя се изправи бавно. Извади торбата с чеиза си, която криеше в чекмеджето на гравирания със седеф шкаф. Коленичи и я остави пред себе си. Не я беше сменила въпреки натякванията и молбите на падишаха, Мерзука, Сетарет калфа, дори и дъщеря си Михримах. Спомените ѝ още се намираха в тази прокъсана, мръсна и прогнила малка торба, която скалъпи в стаята на един хан.
Сюлейман наблюдаваше жена си, още беше ядосан.
Хюрем изсипа чеиза си, събран в торбата. Едно малко прогоряло парче перде, цялото в сажди. Една Богородица, счупена наполовина. Парчета от чинии и чаши… И… малката кама, която Тачам Ноян ѝ беше дал, докато кръстосваха надлъж и шир планините.
Вдигна глава и погледна падишаха.
Сърцето му се сви. Онази светлина, онази искра беше загаснала.
Блясъкът, който години наред го беше карал да тича подир нея, се беше изпарил от очите ѝ. В гърлото на падишаха заседна вик: Боже! Докато си мисля за неверния си син, убих и Хюрем!
— Щом е така — каза тя и подаде камата на Сюлейман, — вземете това и накажете изменницата, която спи във вашето легло.
Фалшивото писмо, носещо печата на принц Мустафа, бе изпратено на шах Тахмасп, сякаш не беше четено от султана. Трима конници, преоблечени като хората на Мустафа, предадоха писмото на шаха в двореца в Тебриз. То беше толкова убедително, че дори прекалено мнителният Тахмасп, който се съмняваше и в сянката си, веднага се хвана. В очите на мъжа проблясна отмъщението.
— Хайде да те видя сега, Сюлейман! — извика победоносно той в нагорещената от пустинните ветрове нощ, докато полуголи девойки му вееха с щраусови пера, за да го разхлаждат. — Твоят баща открадна престола на моя. А сега твоят син ще сложи короната ти на тепсия и ще ми я поднесе.
Тахмасп веднага изпрати отговор, в който изразяваше радостта и желанието си да помогне на Мустафа.
„Когато ти нападнеш Сюлейман, ние ще бъдем зад гърба ти.“ И за да намекне, че е съгласен да даде дъщеря си на Мустафа, не пропусна да добави: Ще се съюзим баща и син и заедно ще управляваме света. Докато изпращаше вестоносците, той се закани:
— Ти гледай да се справиш с баща си, пък нека да видим дали Тахмасп ще остави и една жива душа от рода на Сюлейман.
Очите му вече не можеха да прикрият омразата. Идваше часът на отмъщението.
Шахът не можеше да знае, че пратката му е предназначена не за Мустафа, а за султан Сюлейман. Конниците, които нападнаха неговите вестоносци, взеха писмото на Тахмасп, сложено в дълга, украсена със скъпоценни камъни кутия от кожа на кошута и го отнесоха в Истанбул.
Хюрем и Рюстем нямаше какво повече да направят. Планът щеше да заработи от само себе си. Доказателството за предателство на принц Мустафа се намираше в ръцете на падишаха. А сега пред него беше и писмото на съюзника, от когото изменникът бе поискал помощ.
Когато даматът велик везир сякаш с голямо нежелание подаде писмото от Тахмасп, султан Сюлейман прошепна:
— Боже, какъв грях извърших, че ме наказваш с тази мъка? Да ме беше убил, но да не бях свидетел на предателството на собствения си син.
С безизразен поглед той прочете редовете, които Тахмасп бе изпратил на сина му. За момент не можа да си поеме дъх.
— Въздух — извика, — въздух! Отворете тези прозорци!
Дори пролетният вятър, който мигом нахлу, не можа да ободри падишаха. Сякаш менгеме стягаше сърцето му. Повдигна глава от писмото, чиито букви изгаряха очите и съзнанието му. Погледна към завесите, веещи се от вятъра. През него премина неудържимото желание този вятър да отнесе и мъките, и болката. Да заличи позора, който синът му сметна, че баща му заслужава, както и клеймото на изменник, което сам постави на челото си.
Само че позорът на предателството можеше да бъде изчистен само с кръв.
— Законът трябва да се приложи — каза с безжизнен глас. Изменникът трябва да бъде наказан.