Но как? Без да осъзнава, падишахът дълго се взира замислено във вдигнатата си ръка.
— Тези ръце ще бъдат изцапани с кръвта на син.
Пред очите му изникна плачещият Джихангир, който трескаво стискаше същите тези ръце. Дали не беше видял кръвта по тях?
Султан Сюлейман усети как сякаш земята потъва под краката му.
LXI
Нощите ѝ се струваха ужасно дълги. Безброй мисли налягаха Хюрем в тъмнината. Султанът беше станал съвсем различен от деня, в който бе взел в ръцете си фалшивото предателско писмо на принц Мустафа. Сюлейман беше замислен, тъжен, нещастен и студен. Хюрем усещаше, че той не спи нощем. Обикаляше с часове, скръстил ръце зад гърба си.
Една нощ от стаята му се чу глас и тя помисли, че падишахът говори с някого. Заслуша внимателно. Но вътре нямаше друг човек. Съпругът ѝ говореше със съвестта си и очевидно ѝ даваше сметка.
Понякога и тя правеше същото. Кой по-добре от Хюрем можеш знае колко е трудно да разчистваш сметки с вътрешния си глас! Той я беше смъмрил сериозно за прогонването на Гюлбахар:
— Щастие не се гради върху проклятие.
Щастие ли? Хюрем го бе изгубила през нощта, в която беше отвлечена. Също така през деня, когато сложи в торба останалите вещи от сринатата си къща и каза: „Ето го моя чеиз“. Както и в нощта, когато бяха заличени името и миналото ѝ и тя се беше заклела: „Никой няма да ме забрави отново и да ме захвърли в ъгъла“. Тя вече беше красивата жена на султан Сюлейман, Хюрем. Беше дошло време да се превърне могъщата майка на османския падишах. Щеше да бъде Хюрем султан, чието име ще бъде изписвано върху мрамор. Непрекъснато ще се споменава в дворците на папата и на европейските крале! Важни са властта, могъществото! Щастието днес го има, а утре — не. Обаче силата е равна на вечност. В известен смисъл означаваше безсмъртие. Хюрем щеше да бъде помнена, дори и да бе живяла нещастно.
Добре, но защо сега чувстваше в душата си болка? Не можеше да спре да мисли за странния блясък в очите на султан Сюлейман, когато обяви, че ще има поход срещу Иран. Падишахът бе изпратил принц Селим в двореца в Одрин, а като свой каймакамин беше посочил Баязид. Това не беше ли точно каквото тя желаеше? Не беше ли съвсем ясно посланието на султана към Хюрем, че понеже нейните принцове не са го предали, престолът се пада на тях? Тя трябваше да празнува от щастие, а не почувства нищо. Падишахът щеше да поеме на поход с младия принц Джихангир. Бе изпратил заповед на сина на Гюлбахар, Мустафа, да се присъедини с войниците си по пътя. Хюрем усещаше, че нещо се случва.
В нощта преди раздялата им Сюлейман попита Хюрем с изтощен глас:
— Ако беше ти, как щеше да постъпиш?
Хюрем можеше да предположи какви бури връхлитат душата му. Но се опитваше да разбере кое точно го терзае така силно. Дали това, че управлението му е в опасност? Или пък, че е предаден от своята плът и кръв? А може би раната, белязала съвестта му след неизбежното наказание срещу тази измяна? Вероятно бе лесно да се отърве от първите две, но не можеше да се загърби лесно скръбта по изгубено дете. Това беше непоносима мъка. Хюрем живееше със страха от тази болка тридесет години. От тридесет години се бореше за живота на децата си.
Тя знаеше за какво пита падишахът, но се престори, че не разбира.
— Простете, султане. Какво, ако бях?…
— Питам, ако ти беше Сюлейман…
— Моля ви, Ваше Величество, султане мой, как можем ние да сме Сюлейман?
Хюрем се опита да отклони въпроса с шега, надявайки се да разведри падишаха, но не успя. Дори не беше сигурна, че я е чул.
— Казвам, ако Мустафа хан беше твой син.
— Да не би някога да сме отделяли принца, че господарят ни казва това? — Не беше възможно да не се усети обидата в гласа ѝ. — Макар и да не сме го раждали ние, винаги сме приемали Мустафа хан като наше дете. Не сме го различавали от родните си чеда. Нужно ли е да се кълнем в това след толкова години, султане?
Падишахът не можеше да забрави как в деня, когато се усъмни и Хюрем за съюз с Мустафа, за да се отърват от него, тя бе извадила кама и беше заявила:
— Щом се съмняваш, убий ме.
Сюлейман не забравяше и разкаянието, което изпитваше от тези свои думи. Права беше. Хюрем никога не беше отделяла Мустафа от собствените си синове. Въпреки всичко, което бе сторила Гюлбахар. И веднъж не го беше засрамила. Не беше поискала нищо за принцовете си или за себе си.
Сюлейман поклати глава.
— Зная, усмихната красавице. Трудна е присъдата, която ще издадем, затова търсим още едно рамо, още една съвест, с които да споделим товара ѝ.
Отговорът ѝ щеше да спаси живот, но щеше да бъде краят на Хюрем и на принцовете ѝ.
— Присъда ли, владетелю? Каква присъда? — прошепна притеснено тя.
— Наказание за измяната. Ти… ако беше Сюлейман… Каква присъда би дала… за сина предател?
Султан Сюлейман изговаряше думите със затруднение и накъсано. Мъката, която му тежеше, и колебанието, с което се бореше, личаха във всяка негова дума и сричка.
Без да се усети, Хюрем попита:
— „Син“ и „наказание“ ли, Ваше Величество, султане мой? Може ли „син“ и „наказание“ да бъдат изречени заедно?
Вероятно нищо, което беше казвала досега, не бе толкова искрено. Син и наказание ли? За миг замълча и погледна падишаха в очите.
— Да не би…? Да не би вие да мислите да накажете Мустафа хан?
— Ако ти беше Сюлейман, безнаказано ли щеше да оставиш предателството?
— Нямаше да повярвам!
— И ние не повярвахме. Казахме, че никога не е възможно да се случи, каквото ни шепнеха месеци наред на ухо. Не позволихме да се произнесе лоша дума за Мустафа хан? Казахме, че ще изтръгнем езика на онези, които разпространяват подобни слухове. Така беше, но виж какво стана, Хюрем.
— Какво стана, владетелю?
— Дадоха ни доказателството за измяната на нашия син.
— Господарят ни отново ще се разсърди на своята робиня. Но нека. Ние нямаше да повярваме и на тези неща.
Хюрем не можа да повярва на ушите си. Не заложи ли тя кървавия капан, който отведе принц Мустафа при палача? А сега се опитваше да свали от врата на сина на Гюлбахар въжето! Сякаш сърцето ѝ казваше едно, а устните — друго.
— Ако синът ни кажеше, че това са клевети и някой е откраднал печата му, щяхме да вярваме на него — продължи тя. — Щяхме да съберем везирите и войниците си и щяхме пред всички да целунем принца си по челото.
— А какво ще кажеш за писмото на шах Тахмасп? И то ли е лъжа, и то ли е клевета, и то ли е фалшиво?
Хюрем остави този въпрос без отговор. Мислено се оправда: „Аз не исках това, Сюлейман. Да се беше спрял, когато ти дадоха писмото. Да беше отнел престолонаследничеството от Мустафа и да го беше дал на Баязид, всичко щеше да приключи. Но ти не се спря. Занесе го на шаха, за да докажеш предателството на сина си. Тахмасп стори онова, което и ти щеше да направиш, ако беше получил подобно писмо“.
— Все още не си ми отговорила. Каква е присъдата ти, Хюрем ханъм? Какво щеше да правиш с предателството, ако ти беше Сюлейман?
Хюрем се отърси от мислите си:
— Щях да му простя. — После продължи без никакво колебание, като извиси глас: — Щом държавата, престолът и синът са мои, какво ги интересува хората! Щях да простя на принца си, Ваше Величество, султане мой.
Очите им се срещнаха. Гледаха се продължително. Падишахът откри за кой ли път красотата в очите на съпругата си, а Хюрем търсеше в пепелта на неговия поглед все още живо въгленче.
Сюлейман се изправи бавно. Докато ставаше, по помръкналото му от мъка лице се добави и болката от здравословните му проблеми, за които лекарите така и не намериха лек.
— Нали точно заради това не е лесно да си Сюлейман — прошепна той. — Ако си Сюлейман, дори и държавата, тронът и синът да са твои, не можеш да оставиш предателството ненаказано. Не можеш да прощаваш измяната на някого, защото ти е дете, докато изпращаш виновните при палача.
Хюрем гледаше как съпругът ѝ бавно се отдалечава. По отпуснатите рамене и наведената глава разбра, че падишахът бе взел своето решение. Не усети очакваната радост. Ако ѝ бяха казали, че няма да е доволна, когато победата беше толкова близо, никога нямаше да повярва. Толкова мъка, толкова лъжи, толкова кръв струваха ли си за един престол?
Хюрем бе потресена.
Това беше гласът на сърцето ѝ, който бе мълчал дълги години, беше се обадил за първи път от толкова време насам.
— Я стига — изсумтя Хюрем. — Разбира се, че си струваха.
Но вече не беше толкова сигурна.
— Прости ми, Боже! Прости ми!