Сюлейман поклати глава.
— Зная, усмихната красавице. Трудна е присъдата, която ще издадем, затова търсим още едно рамо, още една съвест, с които да споделим товара ѝ.
Отговорът ѝ щеше да спаси живот, но щеше да бъде краят на Хюрем и на принцовете ѝ.
— Присъда ли, владетелю? Каква присъда? — прошепна притеснено тя.
— Наказание за измяната. Ти… ако беше Сюлейман… Каква присъда би дала… за сина предател?
Султан Сюлейман изговаряше думите със затруднение и накъсано. Мъката, която му тежеше, и колебанието, с което се бореше, личаха във всяка негова дума и сричка.
Без да се усети, Хюрем попита:
— „Син“ и „наказание“ ли, Ваше Величество, султане мой? Може ли „син“ и „наказание“ да бъдат изречени заедно?
Вероятно нищо, което беше казвала досега, не бе толкова искрено. Син и наказание ли? За миг замълча и погледна падишаха в очите.
— Да не би…? Да не би вие да мислите да накажете Мустафа хан?
— Ако ти беше Сюлейман, безнаказано ли щеше да оставиш предателството?
— Нямаше да повярвам!
— И ние не повярвахме. Казахме, че никога не е възможно да се случи, каквото ни шепнеха месеци наред на ухо. Не позволихме да се произнесе лоша дума за Мустафа хан? Казахме, че ще изтръгнем езика на онези, които разпространяват подобни слухове. Така беше, но виж какво стана, Хюрем.
— Какво стана, владетелю?
— Дадоха ни доказателството за измяната на нашия син.
— Господарят ни отново ще се разсърди на своята робиня. Но нека. Ние нямаше да повярваме и на тези неща.
Хюрем не можа да повярва на ушите си. Не заложи ли тя кървавия капан, който отведе принц Мустафа при палача? А сега се опитваше да свали от врата на сина на Гюлбахар въжето! Сякаш сърцето ѝ казваше едно, а устните — друго.
— Ако синът ни кажеше, че това са клевети и някой е откраднал печата му, щяхме да вярваме на него — продължи тя. — Щяхме да съберем везирите и войниците си и щяхме пред всички да целунем принца си по челото.
— А какво ще кажеш за писмото на шах Тахмасп? И то ли е лъжа, и то ли е клевета, и то ли е фалшиво?
Хюрем остави този въпрос без отговор. Мислено се оправда: „Аз не исках това, Сюлейман. Да се беше спрял, когато ти дадоха писмото. Да беше отнел престолонаследничеството от Мустафа и да го беше дал на Баязид, всичко щеше да приключи. Но ти не се спря. Занесе го на шаха, за да докажеш предателството на сина си. Тахмасп стори онова, което и ти щеше да направиш, ако беше получил подобно писмо“.
— Все още не си ми отговорила. Каква е присъдата ти, Хюрем ханъм? Какво щеше да правиш с предателството, ако ти беше Сюлейман?
Хюрем се отърси от мислите си:
— Щях да му простя. — После продължи без никакво колебание, като извиси глас: — Щом държавата, престолът и синът са мои, какво ги интересува хората! Щях да простя на принца си, Ваше Величество, султане мой.
Очите им се срещнаха. Гледаха се продължително. Падишахът откри за кой ли път красотата в очите на съпругата си, а Хюрем търсеше в пепелта на неговия поглед все още живо въгленче.
Сюлейман се изправи бавно. Докато ставаше, по помръкналото му от мъка лице се добави и болката от здравословните му проблеми, за които лекарите така и не намериха лек.
— Нали точно заради това не е лесно да си Сюлейман — прошепна той. — Ако си Сюлейман, дори и държавата, тронът и синът да са твои, не можеш да оставиш предателството ненаказано. Не можеш да прощаваш измяната на някого, защото ти е дете, докато изпращаш виновните при палача.
Хюрем гледаше как съпругът ѝ бавно се отдалечава. По отпуснатите рамене и наведената глава разбра, че падишахът бе взел своето решение. Не усети очакваната радост. Ако ѝ бяха казали, че няма да е доволна, когато победата беше толкова близо, никога нямаше да повярва. Толкова мъка, толкова лъжи, толкова кръв струваха ли си за един престол?
Хюрем бе потресена.
Това беше гласът на сърцето ѝ, който бе мълчал дълги години, беше се обадил за първи път от толкова време насам.
— Я стига — изсумтя Хюрем. — Разбира се, че си струваха.
Но вече не беше толкова сигурна.
— Прости ми, Боже! Прости ми!
Скоро есента щеше да премине в зима, но ноемврийското слънце хубаво бе сгряло глинестата почва на долината в Кония. Принц Мустафа се бе изправил като статуя върху коня си и гледаше гордо към войската на падишаха, разположила своя лагер отсреща в полите на Актепе.
След като баща му го бе извикал в Истанбул и бяха говорили, нещата бяха потръгнали. Щом беше изпратил вестта: „Тръгвам на поход срещу Иран. Бихме искали да видим и сина си редом с нас“, значи султан Сюлейман бе повярвал, че синът му е наклеветен.