Според майка му това беше работа на московската съпруга на баща му. Но Мустафа някак не можеше да повярва. Знаеше, че майка му е изпълнена с омраза към Хюрем. Той също ѝ беше ядосан, но московчанката го беше защитила, без да се страхува. Вторият везир Кара Ахмед паша беше предал нейните думи:
— Не сте ли верни роби на падишаха ни, че вместо да търсите кой е пуснал тази клевета срещу принца ни, вие стоите навели глави пред господаря, без да продумате и дума?
Аяс паша се бе усъмнил:
— Робите имат ли право да кажат нещо?
Тогава Хюрем му бе дала да разбере:
— Страхът запечатва устите и сърцата ви, така ли, паша? Щом като ще останете без глави, ако кажете, че принц Мустафа е невинен, толкова ли е трудно за истинския мъж да се прости с живота си?
В такъв случай кой беше клеветникът? Мустафа беше почти сигурен в Рюстем. Защото разбойникът знаеше, че веднага щом Мустафа седне на трона, нямаше да остане жив. Престолонаследникът твърдо заявяваше, че всеки, който най-безсрамно ограбва държавата, ще си плати за това, ако ще да е везир, еснаф, зет или булка. И Рюстем трябваше да се отърве от принца, за да може да продължава да краде.
На тридесет и осем години синът на Гюлбахар вече беше привлекателен зрял мъж. Обърна се към бейовете си, яхнали черни коне и строени в редица зад него.
— Да ви видя — каза той. — Не искам никакво неуважение към баща си. Бъдете наясно, че верността към нас е и вярност към баща ни. Сега се върнете начело на войниците си, стройте ги. Да се спуснем към лагера така подредени, че владетелят на света, нашият баща, да се гордее с нас, щом ни види. А и те да видят как се прегръщат баща и син.
Бейовете сведоха глави и смушкаха конете си. Всички бяха притеснени. До този ден бяха преживели много войни и стълкновения. Веднага усещаха миризмата на кръв и клопка. А наоколо миришеше и на двете. И вторият везир Кара Ахмед паша се беше усъмнил, когато падишахът бе извикал сина си да се присъедини към похода срещу Иран. И беше пратил тайно вест: „Добре е да бъдеш предпазлив. Недей да идваш!“.
Но Мустафа не беше послушал това предупреждение.
— Какво очаква пашата от нас? Да не откликнем на поканата на баща си, а да се крием под полата на някоя жена! Докато баща ни на тази възраст препуска по бойните полета и размахва сабя, ние да берем рози и да творим стихове?
Не даде резултат и предупреждението на другарите му по оръжие.
И ето че сега бяха тук.
Заедно с принц Мустафа, когото обичаха и почти боготворяха, дни наред, без да почиват, те бяха препускали с конете си, за да се присъединят към армията на внезапно решилия да се сражава срещу Иран падишах. Каквото имаше да става, щеше да става.
В лагера на султана настана суматоха, когато войската на Мустафа хан се появи по цялата ширина на склона, вдигайки облаци прах. Еничари, спахии, топчии, пехотинци, стрелци, мерачи, готвачи — всички изскочиха от палатките си и се загледаха в конете, които препускаха в строен галоп към тях. Истинската врява настъпи, когато сред облака от прах се откроиха туговете на принц Мустафа.
— Да живее Мустафа хан!
Султан Сюлейман се сепна от виковете на войниците. С усилие се изправи и загледа как — този път за поздрав — размахват копията и сабите си във въздуха. Учуди се и когато еничарите от радост замятаха плъстените си калпаци. Не бяха се радвали така дори след най-големите победи, когато влизаше през вратите на Родоската кула, Багдад, Буда или Естергом. Белите плъстени калпаци полетяха във въздуха. Небето се изпълни с летящи шапки, сякаш заваля сняг. Развълнувани, войниците подскачаха, за да хванат калпаците си, преди да са паднали на земята.
Конниците препуснаха, за да посрещнат пристигащите.
Сред носещия се от отсрещния хълм облак прах Сюлейман открои сина си. Беше силен и изпълнен с енергия. Стоеше величествено върху коня си. Беше красив! От устата на падишаха се откъсна стон:
— Аллах, ти си всемогъщ! Твоите чудеса нямат граница. Покажи ми чудото си! Не ме карай да върша това!
Внезапно Мустафа вдигна ръка. Тъмночервеният му кон се закова на място, вдигна се на задните си крака и зарита във въздуха с предните. И неговите войници дръпнаха юздите на конете си и околността се огласи от цвиленето на животните.
Облечени в черно, също като своя принц, войниците яздеха в лек тръс в идеални редици, а Мустафа ги предвождаше. Беше присвил леко лявата си ръка в лакътя и бе сложил длан върху коляното. „Също като мен“, помисли си Сюлейман. Той се олюля от спомена, появил се пред очите му.